Крайпътен ресторант

БАЙ ГРУЮ

Световната любов??? Какви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов! Едно време бях най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, “Краде, пие, псува и се бие за жени”? Сякаш за мен я бяха писали. Ей такъв здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. Корави мъжкари бяхме повечето мъже, не като сега. Женчовците се губеха помежду ни. И жените... а-ах, жените!

То бяха други жени туй, нашите съпруги. Това - да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще се върнеш ли изобщо, па и как ще се прибереш, това си беше едно на ръка. Таквиз бяха те, нявгашните съпруги: имаха ни страха и не че не са мърморели - то има ли женско да не мрънка и мърмори! - обаче изръмжи ли й мъжкарят, оная мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, ти си й царят-господарят, па и майка й и Светият синод.

Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като мине край теб, цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток те бий в кръста, коленете омекват, а зъркелите ще ти изскокнат като настъпана жаба. Такава е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За такваз войни се водят, царства се залагат само за изкушението да й се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз божествена красота...

Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки - все дребни дечица, син гърчав, двама калфи, булката, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще палта от норки, рокли бархетени, папуци атлазени, ала с нея ний си бяхме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах, братлета, и аз по чуждо.

Ама гиздава беше, мамка й. Двайсетгодишна, и не се дава. Рипкаме подире й три дузини мъжкари, дето ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пичмаала нямаше по-кипра от таз Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама, братята й – цели бици; па то писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри и какъв ли смисъл в живота му освен да изкушава! Ама по гръб не ляга пущиното.

Изгори сума сърца. Двама авери в чужбина забягнаха раните си да ближат, но пуста хубост, как се забравя! Дяволицата тъй ги усуква по себе си, сякаш не се е родил оня, дето ще й дойде бир таман; за всички ясно, за мен не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Любчо Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се чак в далечна Австралия, заряза дребни дечица и парализиран баща. И зарад него се заклех: ах, кучко-о, ще ти дам аз да разбереш!

В онез години биеше ме парата. Имах трийсет декара плодна земя, бахча, лозя, ябълкови градини, два дюкяна със стока, велосипедна работилница баш на пъпа на Пазарджик и друга в Перущица. Колелета давах под наем: левче на час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, и не за пари... а от пусти бяс коноп чуках на двора.

В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех като млад, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. “Бъхта се като грешен дявол” – говореха за мен. Як бях, окумуш бях, германците по петите ми ходеха да ме кандърдисат с грамофоните им и шевните им машини да търгувам. Пък грамофонът беше на мода...

Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите дресирани, имот имам - с кон да яздиш, не можеш го обходи, обаче туй от мен да го знаете: писано ли е да се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от съдбата няма как.

Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка, как с дрънкулки и медени лакърдии я помамих, как месец лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кютек с онез зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до тоя миг ме радваше. В ума ми само туй: как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам, устните й как... емен-емен ще ги заръфам от мерак, ама нежно ги поемам като същинска нафора по Великден.

Дигнах палат на кюше, със седем спални и три балкона, с веранда и лозница специално за сянка посадена. В нейна чест го сторих, по всяко време да мога при нея да се отбивам... И тя ме чакаше в таз къща-палат къпана и нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И аз влизам при нея със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и на дива ягодова поляна сред елите.

Дедо ми на дръвник насред Калугерово турци го клали, че от любовна ревност ага погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Обаче едно е да те колят турците на дръвник, друго е сам да се кълцаш и джигеря отвътре да те яде. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя!

Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки: току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха под сламата в плевника да ги храня и тях, джандари за оръжие сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът една сутрин осъмна в алени знамена, аджамии зауправляваха държавата, от гордо царство станахме мижава република, властта построи кокетни концлагери, наблъска ги с учен народ; мен пък ми конфискуваха градините, газовия мотор с помпата, талигата с двата коня и вола, работилницата с такъмите, дюкяна, велосипедите, двете къщи...

Върза ми ръцете Народната власт, всичко-всичко ми отне най-човеколюбивият строй под слънцето комунизмът. Мижитурките думбази станаха, жената се сбръчка, състари се и ме напусна, щерките се изпожениха, синът забегна в странство - и никой го не знай къде е, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола зарад калпавата ми орисия прекръстиха ме на бай Грую, като асъл завалия. Имотът ми се изсипа като пясък измежду пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо се не надам, в нищо вече не вярвам. Останаха ми само тя и жребчето, и аз пак - Господи, боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив...

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Разказът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски", който трябваше да се появи по книжарниците на връх Гергьовден 2004-та. Днес, отпечатан на коли преди почти три години, "Ламски" прашасва в две стаи на двуетажна селска къща в Рогош и печатарят, когото смятах за приятел (?!), въпреки че предварително платих всичко, което имаше да се плаща, си прави оглушки, та се чудя какво да правя, как разбира се... по-сърдечно да му се отблагодаря.

Пловдив 9 февруари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: