Въведение ІІІ

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (3.)

_{Продължение от 25.12.}

Лъжливо ли е усещането ми, че тоя роман с Re. преминава в нова фаза, където вече не мирише на плът и секс, я на нещо по-изискано, по-разкошно? Не-е, сексуалното не е изчезнало помежду ни, само е слязло по-дълбоко и точно сега се маскира с нови одежди. Още не ми е ясно накъде ще се обърнат нещата, но в никакъв случай то не е платонична връзка, ама в никакъв случай.

От една страна, желая Re. да е вярна и щастлива със своя кандидат-съпруг, от друга страна обаче нещо в Оня човек силно ми намирисва на посредственост в най-откровения си вариант... И си мисля: ти, Жоро Бояджиев, като оня митичен островен цар десет години от мрамора извайваше разкошен в женствеността и интелекта си образ и какво! - ще се отречеш ли от оживялата си мечта? Ще гледаш спокойно как някой я притежава, понеже имал пари, и значи, самочувствието да си купи всичко - дори и твоята Галатея, Пигмалионе*?!

Гледам вече спокойно на грабежа, по-силен съм точно на това място, където се появява егоизмът, представящ се за големия мъж, всеотдайния мъж, самопожертвувателния герой от романтичните времена.

Ако тая жена стане щастлива и й е било писано да заживее пълноценно именно с тоя "герой", питам се: какво губя? По дяволите да вървят и двамата!!! Но не губя аз. Сигурно е, че по белия свят припкат тълпи от подобни кандидат-съпруги на добре печелещи, проспериращи в материалното напористи мъжлета.

Не била тая, объркал съм материала, взел съм го за чистокръвен мрамор и 24-каратово злато, пък то се оказала най-обикновена пръст - и какво от това! Нима и аз не съм от пръст и кал?... Разкошното в любовта е именно проясняването - когато Истината почва да изяжда Илюзията, а светът наоколо крещи озадачен: "Как можа да се случи?" Странно ли е, че гледам спокойно на грабежа?... Ако ми унищожат таз илюзия, друга ще се заема да извайвам, стига да си въобразя отново, че у някоя от братовчедките на Дулсинея дел Тобозо** откривам синапено зрънце духовна светлина.

Обичам Re. и вероятно ще продължа като последен несретник и прокълнат да настоявам за своята любов дотогава, докато реалната Re., т.е. Re. от плът, не ми даде поне един солиден аргумент, че се е уподобила, че е станала част от преуспяващата посредственост.

* * *

Интересна точка за тълкуване откривам в легендата за зачеването и раждането на Иисус. Мария е младо момиче, Йосиф - мъж поне с четирима сина и две дъщери от предишен брак, от който останал вдовец. Обикновеното еврейско момиче изгрява пред нас в Сиянието на Вярата не заради Йосиф, а заради нещо нематериално - тя зачева от самия Дух Божи. Духът я прави Богородица, т.е. самото Състрадание, Милосърдия, Благородство, женственост с голяма буква. В тоя смисъл, тук е моята изненада - Христос е резултат на извънбрачна връзка, каквото и да означава това.

Изводът??? В брака, от брака могат да се родят милиарди Йосифовци, Авраамовци, защото бракът е рутина, призвана да зарежда материалния свят на човечеството със суровина, с плът, кости и тленност; ала Иисус е извън обичайното, извън общопризнатото "нормално" - и затова стои празнично дори когато е разпнат на кръста, дори когато Го унижават, гаврят се с него и го подлагат на ужасни мъчения. Роденото от духа е винаги по-перспективно, притежава повече жизнена енергия в сравнение с роденото от плътските, от материалните импулси и изкушения.

Момичетата, дето се появяват сами по пътя ми, ли са неспособни да надскочат стандартния стереотип на живеене? Или си въобразявам, че от кал мога да изфабрикувам елмази? Не съм канил ни една от тия за съпруги, не съм проектирал да ги правя жени или майки на децата ми - сами идваха, изкушаваха ме, радваха се да ме видят влюбен във всяка от тях известен период от моя живот на мъж. И какво са очаквали разбирам едва, когато си тръгват от мен.

В монах ли да се превърна! Или да се примиря с ролята на самодоволен слуга на женски капризи, когато виждам далеч по-висок, но и обречен на самота стил на живеене? За да имаш целия свят у себе си, нищо свое да нямаш - условието, което Учителят поставя на ония, които са готови да го последват като бъдещи Апостоли на Вярата.

"Което взехме, ни изоставя; следва ни именно невзетото! Живеем заради илюзии, страдаме заради постигнатото материално. Обичам те!" - пратено като SMS по джиесема естествено до кого на 30 декември 2001 година вечерта.

31.12.2001. Днес е 6^о над нулата; преспите бавничко се топят и покрай тротоара весело лъкатушат ручеи. Почистих асфалта пред гаража, намазах с отработено машинно масло гаражните врати; разходих се до близките квартални магазинчета и си купих за новогодишен подарък транзисторен приемник от девет лева. Пих кафе в съседното кафене със зетя и 24-годишния Николай, сина на съседката от етажа под мене. Животът полека-лека разчиства ненужното около мен; би трябвало да съм доволен - посрещам новогодишната вечер в най-изискана компания: сам със себе си.

Със себе си никога не ми е било скучно, още повече - сега имам куп промени да огледам, да ги премисля откъм добрата и откъм лошата им страна. Каквото и да си говоря, отиде си от моя живот дяволитата жизнена Re., както са си отивали по друго време и другите жени... увлечени в преследване на Птичето на щастието, което са откривали да пърха над някой друг мъж. От моя живот може да излезе поучителен, изпълнен с романтика роман. Все нещо губя, все късничко откривам, че не съм бил в съответствие с нещо от изискванията (бих казал - от претенциите) на поредната любима. Тия любими, до една, бяха любими за мен и вярност не им е липсвала, но защо, в крайна сметка, всяка си тръгваше след своята изневяра?

У мен е причината - не мога да отговоря на нарастващите им желания да ме обсебят, да ме превърнат до обезличаване в свой придатък, в удобен паж от свитата, в човека, който носи парички, устройва гнездото, трепери косъм да не падне от главицата на благоверната и само чака знак от Нейно величество, за да полети стремглаво в указаната посока. Уви, непрекъснато се провалям, не ставам за тоя роля и... сега, точно днес, си давам сметка какъв щастливец съм бил.

Не мога да понасям малки хленчещи създания около себе си, дразнят ме; ако майката харесвам у жената, харесвам я като излъчване на благородство, а не защото е родила най-умното и най-проклетото хленчещо и сополивещо се чедо на тоя материален свят. Предлагал съм свобода на своята любима, а всяка от тия любими ме е тъкмяла за удобна възглавница. Може би съм виновен, че имам други планове за себе си, за приложение на своя живот!

Писах стихове, разкази, романи в тяхна чест; това обаче им се е виждало несъществено. Е, за мен най-същественото е писането, не потенето за пари и семейни удобства. Монашески ми е стилът, от Калугерово ми е семката вероятно, а калугеровската семка е долетяла от манастир откъм някогашната великолепна книжовна столица на България Велико Търново.*** Монашески ми е стилът, и това ги принуждава да ме изоставят, вероятно за да ме накажат...

Изобщо така постъпват нормалните жени: предават те по най-естествения начин, намиран си друг ездач, върху когото да изпробват ловната си страст и умението си да манипулират с всички позволени и недотам позволени средства на Любовта, коята всъщност законодателства на тоя свят, и това именно му е разкошното на света ни.

Известно време ще ми е самотно, но какво от това! "Свободата, Санчо..." - докато открия отново някоя Дулсинея и почна в илюзиите си да я кича с най-разкошните качества на човешката природа. А тя ще ми се отблагодарява с ласки, с кокетство, ще чурулика около мен, ще си кипри въодушевена, че си е намерила диво говедо за опитомяване. Опитомяват те, като ти позволяват да ги яздиш. Опитомяват те, като предано те гледат в очи и те въздигат до небеса. Страшна е женската - ласкава като котешка лапичка - природа...

Обичам таз еуфория, тая тръпка на дебненето кой кого. Защото по света няма ни една, която тайничко или явно да не си крои планове как най-добре би могъл да й послужиш да се устрои в пространството. Бързичко тече времето в живота на една жена, бързичко повяхва цветът и ароматът им, и те това го знаят много по-добре и много по-драматично го възприемат от нас, мъжете. Питам се, толкова страшно ли е да проживееш хубавите си години с вярност към един-единствен мъж; защо все гледат докрай да оползотворят шансовете си - това не е ли именно знакът на посредствеността?!

Ставам все по-капризен; замирише ли ми на уседналост, на лелина идилия, отщява ми се въобще да си помисля за плътска любов. Защо ми е домашна прислужница, като ще настоява да й заплащам с независимостта и свободата си! Да обичам за мен е празник, авантюра, изключително преживяване, Голяма тръпка. Десет години така съм се чувствал при срещите ни с Re.. С един замах милото момиче разпиля всичко красиво.

Тя губи. Не виждам какво бих спечелил, ако съм женен за нея.

Здравей и бъди ми честита 2002-ра! Богатствата ми са у мене****. Знам кой съм; затова ми се налага от време на време да страдам, да се мятам, докато избродя тресавището на плътските страсти и стъпя отново на оная територия, в ония светли свежи пространства, където царстват в своето слънчево великолепие Свободата и Любовта.

Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си е отишъл по живо - по здраво, дългият отлив на голямата вълна ще се превърне в прилив на духовна енергия, резултат от придобитите нови познания върху човешката природа, където сам себе си съм заложил докрай.

tisss

__________________________________________________________
_{* Вж. древногръцкия мит за скулптора Пигмалион и неговата мраморна статуя, която очаровала дори боговете и те я превърнали в жена от плът и кръв.

** Буквално от испански: Сладичката от Тобозо, с ироничен оттенък - любимата на обеднелия Алонсо Кехана, повече известен на света като рицаря Дон Кихот де ла Манча.

*** Имало го в книга на професор някой си Бешевлиев, ако се не лъжа, но все не намирам време да надникна в пловдивската общинска библиотека: че Калугерово не е случайно име и съвсем не случайно османската власт дава особени привилегии, особен статут на неговите жители сред околните християнски селища.

**** Стих от "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов, открито сред ръкописите и отпечатано едва подир смъртта му. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: