Въведение ІІІ

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (1.)

01.01.2002. Въртях се цял ден около тоя бележник и нищо не записах. И ето сега, след десет вечерта...

Имам разкошния шанс за мъж с добро въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re.. Всъщност, от самото начало - за мен 16 октомври вечерта, когато научих, се държа в моя си стил: независим, не особено интересуващ се, а е точно обратното: тоя случай за мен е възможност да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията.

Re. сама се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цена, това вече окончателно я обезсмисля. В сферата на любовта, тук - където нещата опират до самолюбие и достойнство, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид.

Но... какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду тия, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

Интересно ми е до каква степен интелигентна жена на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм Оня човек. За моя начин на преценяване няма по-тъп подход от тоя, да си пазаруваш любов и семеен комфорт с пари, с подаръци, с демонстрации на всеотдайност и неотклонно преследване. Ама че глупак!

Залогът е Re. Дълбоко в себе си от два месеца насам тя престана да е онова, което дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаянието й ли е моята цел?! Защото освен предателство (може би поради наивност...) отдавна съзирам и лицемерие в отношението към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди.

Обичам я, но не по същия начин, както преди тая нейна авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта.

Дотук с нищо не съм попречил да осъществи намерението си; помагах, колкото можах, да прилепне по-плътно към оня самоуверен многознайко. Отстранявах се отвсякъде, където успяваше оня да се навре; освободих му територии, за да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя г-н Съперника.

Желая и двамата докрай да осъществят плановете си: тя - нейния план, той - своя. Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам.

И тъй - обичам Re., но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.

02.01.2002. Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите... Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в нито един миг от земния си живот. Той е пратен тук, за да страда и чрез страданието си да ни извиси до духовността.

Тогава защо сам се уподобява с Любовта? Нали Любовта е тържество на хармонията, т.е. на щастието, че си такъв, какъвто си!

У всяко женско същество живее приказката, чийто сполучлив финал е Щастливото омъжване за Принца. И си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната страст за Оня приказен син на заможни родители.

Какво е това! Може ли любов да вирее без крилатото усещане за необятни пространства и свободата да мечтаеш? За мен животът свърши на 17 октомври 2001 година; остава спокойно да достигна деня (или нощта) на физическата си смърт. Понякога - все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие на истината - че жената повече заслужава да й съчувстваш, отколкото да я въздигаш в образа на кралица.

"Мили Жоро, Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Това послание по джиесема получих около десет и двайсет тая сутрин, докато пиех кафе в компания на зет си и внучката Невенка в кафенето до училището. "Много здраве" ми звучи като Върви си със здраве! - а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" носи удовлетворението у Re., че се е отървала от такъв безподобен мечтател, наивен като моя милост.

Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002-ра ти желая, коте мило!"

Изобщо, в иронията, струва ми се, и двамата сме на висота.

- - - -

От тая връзка с Re. нищо повече не мога да очаквам освен горчивия привкус, че съм затворил последната страница от годините на щастие и любовна страст. Заплашен съм от участта да се превърна в измъчен, преиграващ фалшив оптимист или в мърморещ, фъфлещ отдавна открити истини досадник.

Разочарования ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Ставам завистлив; започнах да откривам сполучливи хора около себе си и това ме изкушава да се намразя, че съм се появил на тоя свят точно такъв, какъв съм.

Нарядко телефонът ми звъни, но не изпитнам желание да говоря с когото и да е точно в тоя отрязък от живота ми. Нямам какво да им кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели с мен... Че кой съм! Да не би да съм арменският поп! Писна ми да ставам душеприказчик и спасителен пояс за давещи се или за... щастливци.

Енергията ми се обръща срещу мен. Ако точно днес изчезна от тия шарении и суети на живота, ще ме споменават вероятно като безобиден събеседник, който е пописвал нещо си за свое удовлетворение. Всичко, всичко за късо време изгуби стойност.

И тая трезва яснота ме довършва съвсем. Без илюзиите си съм като риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, да спя... да спя. В сънищата нарядко се усещам пак щастлив донякъде.

Хубаво ми е и като се заровя обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че жестоко ме биеха, биеха ме тъй, че чак се нараняваха един друг, само и само да ме ударят по-жестоко, по-болезнено; но патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е Любовта.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: