Въведение ІІІ

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (2.)

03.01.2002. На 24 декември, Бъдни вечер, към единайсет и трийсет вечерта Re. и новият й приятел катастрофирали на кръстовище близо до жилището му. Засекли пътя с ляв завой на идеща от дясната им страна коля, в която се возели неколцина яки мъжаги.
- Дясната предна врата хлътна навътре. Намерих се върху С., а обувките ми пълни с парченца стъкло. Бях се вцепенила... И С. отиде да се разбере с ония мъже. Представяш ли си, дал им двеста и четирийсет лева, всичките си пари, които в тоя момент имал у себе си! А на оная кола й нямаше нищо. Жигула беше. Да, точно жигула ни удари, това никак не е случайно. Точно жигула! - Тъй представя нещата женското съзнание.

"Как можа да им дадеш толкова пари?" - укорила го, а той отговорил: "Бях в шок. И повече да имах, повече бих им дал."

- Вината беше у него - коментира милата Re.. - Ние им засякохме пътя. А сега?... Тия парченца стъкла в ботушите все ми късат чорапогащниците. И С. се притесни, казва ми: Сега твоите родители няма да ми имат доверие, когато тръгваш с мене.

...Моята двайсет и еднагодишна жигула става част от всички враждебно настроени коли от тоя модел, които заплашват щастливо препускащите фолксваген-голф, каквато била колата на кандидат-съпруга С. Чудно е съзнанието на влюбената самка; понеже допреди месец жълтата ми жигула й беше на сърце като емблема на възможността да се срещаме през тия последни десет години. Re. е причината да не се разделя с моята стара кола, да се захвана с дълги, безуспешни, изнурителни и финансово съсипващи ме ремонти. Е, сега вече, при новите обстоятелства, за нея всяка жигула на света е символ на неприятното сбогуване със старата, отминала любов.

Тая динамика в смяната на опорните точки, на стереотипа при жената въобще няма нищо общо с мъжкия, типичния за мъжа подход към нещата. Ако не е тип Казанова, развейпрах, мисля си, мъжът дълго кърви с отминалата го любовна страст; в тоя смисъл жената е по-адаптивна по природа към промените, когато те настъпват с новата й любовна авантюра.

Не обвинявам; отбелязвам факти, които ми дават храна за размишления. Лесно е да обичаш тоя, който ти върши добро; в такова обичане няма нищо интересно; такива са, предполагам, 99 на сто от връзките между хората: основават се на всякакъв вид взаимна изгода. Не съм попадал досега на жена, която да ме обича заради самата Любов: сякаш всички те се стремят да изчоплят някое зрънце материална придобивка. Нужен съм им бил, за да се оглеждат в моите очи, да се откриват колко красиви, нежни, обаятелни и добрички са. Ей това женско кокетство иде от вродения у тях очарователен егоизъм.

"Мечтая да печелиш добре и аз да ти харча парите. Искам къща да построиш в моя чест" - това бе рефрен от последните месеци на любовта у Re. към мен. Звучало ми е прекрасно, звучало ми е като призив към любов, но тъй ли е било всъщност?

Подобни фразички употребяват милиони самоуверени кокетки по света. Значи, тя вижда мъжа до себе си като Герой, като Закрилник, като Строител, като Личен ковчежник за бижута и финансови средства; това е логично, нали! В замяна тя му предлага себе си, по-точно казано, предлага му добре гледаното си и добре тренирано за любовни ласки тяло, докато душата й е като актьор на театрална сцена: очарователният образ няма нищо общо с деловия, трезво изчисляващ активите и пасивите си разум.

Като съм се учудвал защо от Сократ до Ницше и Киркегор философите са поставяли женската любов и привързаност в покрайнините на жизнената си цел, не мисля, че са прави. Тоя тип пренебрежение не отчита, че в идеалния случай мъжът и жената в любовта (не в онова, дето се представя за любов!) са най-завършеното и неразделно цяло, което е великолепието на човешкия вид на планетата.

Истинска любов е да обичаш, когато точно обичаният от теб най-жестоко те наранява. В известното стихотворение на Хайне славеят се стреми към розовия храст, към розата и заради бодлите й, от които кърви влюбеното му сърце. Грешат, които натоварват любовното чувство с материални очаквания. Всичко материално е тленно и се саморазрушава в естествения ход на живота. Да би постигнал плътски Лаура, Петрарка би престанал да пише любовните си сонети; овещественото престава да изкушава и вълнува; да имаш не означава да бъдеш; постигната цел вече не е цел.

Затова ключово в сборника си "Кардиф" направих едноименното стихотворение*; но хората днес зле четат поезия, а пък и не съм авторитетно име в тая област, че някой по-внимателно да чете стиховете ми. От което, разбира се, нищо не губя, като изключим личното ми неудовлетворение. Какво да сторя, като светът е навикнал духовните послания да очаква все откъм някоя високо разположена и добре видима камбанария, откъм небесата и облаците, а не откъм простосмъртието и сивата глина на делничното наглед? Слепци! Не съм тоя, който би им отварял със скрупульозна настойчивост очите.

Тая сутрин на три пъти досега телефонът ми продължително звъни; предполагам кому толкова съм необходим, но време е да сложим точка на нежната драма. Отсъствието, мълчанието в такива ситуации казват много повече от потоци словоизлиятелни обяснения. Тая жена ми е необходима от разстояние. "Отдалечен, ще бъдеш близо" твърди близкият на сърцето ми Михаил Берберов от Стара Загора. Ако искаш да те чуят наистина, да те разберат, налага се да замълчиш... понякога задълго, понякога завинаги, т.е. до края на живота си, без някой да ти дава гаранции, че ще бъде чут и разбран твоят мълчалив вик.

То не значи, че си прекънал връзката с твоето момиче (с твоето момче); то значи само, че си пренесъл тая обвързаност в оная много съкровена интимна сфера на съзнанието, където всеки от нас разговаря насаме със своята съвест, т.е. с Бога, когото носим у себе си по рождение.

Така, когато баща ми почина, почувствах гласа му да гърми в ушите ми.

Фанатизъм ли е да изисквам повече вярност, отколкото Re. би могла да понесе? Не смятам, че е фанатизъм. Фанатизмът във всичките си превращения и превъплъщения е първичен белег на Нейно величество Посредствеността. В духовната сфера място за компромиси няма: излъгалият веднъж губи ореола си, няма повече право да претендира за стойност, независимо дали се покайва или не; с него оттук-нататък имаш свободата да си играеш най-различни игрички, но нищо сериозно. И подир покаянието (ако изобщо достигне до тая степен прозрение) той си остава дамгосан, жертва на собствената си слабост, на собствената си сбъркана природа. Съжалявам, но такава е жестоката истина. От друга страна, апостол Павел не би бил може би най-продуктивният сред учениците на Иисус, да не бе имал зад гърба си оня период, когато е преследвал именно християните, известен с онова страховито прозвище Савел Разбойника.

Не съм склонен да съдя, не съм безгрешен, но бих препоръчал: да бягаме от оня, когото сме разочаровали, да бягаме по-далеч от мястото на греха си... Хиляди възможности са пред всекиго от нас, грешниците, да почнем от друго място и с друг човек наново да градим своя светъл (илюзорен, лъжлив, разбира се!) нов образ.

Убийте съвестта, убийте детето, божественото у себе си, ако желаете да се изживявате като безгрешни! Разкошна е Притчата за блудния син, да, той се покайва и баща му го приема отново до себе си, но да не забравяме - притчата не се нарича Притча за опростения грешник, а именно Притча за блудния син. И тоя блуден ще си остане такъв до свършека на света.

Християнската философия ни съветва да прощаваме, да обичаме ония, които ни нараняват, да ги обичаме повече от себе си, но това е съвет към нас, които живеем в тленността, не в духа. Големият проблем е всъщност: грешейки, да се стараем по-малки разочарования да сеем у близките на сърцето ни хора.

Възможна ли е любов подир предателство? А защо не! Но то е вече друг вид любов, бих рекъл: то е вече Любов, т.е. не материална, а духовна субстанция. Затова, като зная, че съм греховен и простосмъртен човек, ще се оглеждам за друга жена, която бих могъл да обичам плътски. Ако срещна такава, която да ме заблуди в достатъчна степен, че не е грешница, склонен съм отново да приема играта, която събира мъжете и жените в едно цяло.

Странно ли е, че за изключителните откровения в творчеството си големите личности са и големи самотници?!

- - - -

Вярата е океан, усещане за мощ, която те приютява. Материално тя е невидима за сетивата и ума; постига се интуитивно - откриваш у себе си светлина, озаряваща вътрешните ти пространства от преживяно.

Пред лъчението на Вярата всички ние сме деца в седмата си година. Вярата облагородява, приобщавайки мизерното човешко съществование към нравственото величие на Космоса. Започваш да разбираш себе си като брънка от човешкия род, начевайки от Адам и Ева. Колкото по-смирен, толкова по-обогатен от избор на възможности за духовен растеж. Отказвайки се от своето, придобиваш общочовешкото.

Надеждата е устрем, залог за утрешните дни. Дори на смъртния си одър, човек все се надява, надзърта любопитно в пространствата отвъд собствената си кончина. Надеждата винаги е свързана с конкретна цел, с точка в предстоящото. Надеждата е активното начало на мечтите. Без вяра може да се живее; без надежда останал, човекът е мъртъв духом, колкото и продължителен да е физическият му път през света.

Надеждата ни приобщава към земята, към работата ни, към нашите близки и приятели. Ако вярата е дихание на звездите над нас, надеждата ухае на човешка близост.

Най-лъчезарна обаче е Любовта, може би понеже е пряко свързана с усета за хармония, за съзвучие с някого другиго, а защо не - и с огромни множества от природата наоколо. Обладаният от любов страда и е ревнив, докато не изкачи първите седем стъпала на "своето" и докато не помаха за сбогом на егоизма си.

Нищо не е в състояние да ти отнеме любовта, освен ти самият. Предадеш ли си любовта, тя те изоставя; затова не предателствайте спрямо любовта си и тя ще е у вас, каквито и разочарования да ви споходят!

- - - -

Re. ми звъни вече трети път (веднъж по телефона, два пъти по джиесема), затова й пратих следното: "Жив съм и те обичам, не се притеснявай за мен, коте. Нужно ми е да остана известно време насаме със себе си". В десет и четвърт е изписала съобщение: "Искаш ли да се видим на кафе към 14 часа?"...Пропуснах възможността да се видя с нея, вперил очи в часовника, докато не отмина четиринайсет часът. После се опитах да заспя... И ето ме сега отново с писалото в ръка пред тоя бележник.

Ако Re. се откаже от мен и престане да ме търси, нищо не губя. Re. от плът не ме изкушава вече, а колкото до душата й, имам отпечатък на тая душа у себе си и това ми е предостатъчно.

Седемнайсет без три минути... Джиесемът ми отново пиука, естествено - това е тя. Което би могло да значи или "мисля те", или "върви по дяволите, мизернико!" Отвърнах с двукратно късо позвъняване.

Следва

tisss

_______________________________________________________
_{* Ключова в това стихотворение е фразичката "О, нека не узная никога Кардиф!" Постигната докрай, мечтата се обезсмисля, престава да е мечта. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: