Крайпътен ресторант

ГОДЕНИЦА*

- И братовчедът му вика: – Не я гледай, че е дебела и черна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

– Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

– Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

Преспа таз нощ у дома шифьорчето. Е-е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих, а че кво да го правя!...

– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.
И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господи, и ти, Света Богородичке!

Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:
– Не тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир, а да ми съ махаш от главата, че знайш ли, като грабна една кюския...!

– А-а, обещавал си, обещавал – рекох, – ама не повниш, понеже беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

– И ти верваш на пиян човек!?
– Па оти да не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намирам? Мен мъж ми требе, па ти си анджък мъж.
– Ай, мамицата ти гювендийска – вика, та реве, жилите му на врата се издуха чак – туй капан ли беше, мари?

– Няма таквоз нещо. Отде пък тез черни мисли у теб? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия в гърлото??? Е на, питай го тоз твой авер – викам и му соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.
– Страх ме е – вика. – Само като я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

– Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор, – то и аз отнапреж мойта трудничко я възприемах. Беше па то едно кльощаво и злоядо, вейка, ребърцата му съ брояха... клавиши на акордеон. Обаче идва един момент... айде да не ти разправям! Почваш да я възприемаш като свой имот, като орна нива, бе, нали вдяваш, като бахча насред кър. Па ела сега глей мойта вейчица ква ми се е ошишкавила, бе... жена за чудо и приказ: ходи из дома и паниците звънтят, нищо, че съм лял бетонна плоча отдолу.

– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колко съм окаян. Е, на! Само туй якенце ми е, и то старо, та старо. - Па си обръща джобовете, и хастара обръща, да видим демек, че и пари си нема. Жив артист!

И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, а пък доста плах. Викам: майната ти, оди си по пътя. И са врътвам, тръгвам аз да си вляза обратно в спалнята: да рева, поне да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята: – Тоз – кай, – не е хич за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи, плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... отпрашихме къде неговото родно село Килимявково в другия край на България да ме покаже на майка си и на баща си, и на цялата си рода, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, мяза на костенурка, подава си главата от корубата:
– Кое е туй плашило, бре, дето ми го водиш, дето ми улазя баш у дворо да ми плаши кокошките? – реве.
– Не съм аз плашило, додох снаха да ти ставам.
- Снашица значи - тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

А моичкият мълчи. И тейко му – и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи и всички ма мерят изпод вежди, все едно на кантар ма теглят и все ексик им излиза. Само оназ - злобна, та чак весела. Мята бутове назад-напред из двора. Ми сега!...
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се - каже, - ако щеш и на пъдаря, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп! – Хилят се осем човека, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца - ей тук на, под лъжичката. Викам си: а-а, тая тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

– Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенцето.
– Недей я доближава-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... Тя та е омагьосала та, кьорава ли съм аз, та не виждам! - проплака, взе да си скубе косите: - Туй не е вече моят син. Моя син... чавка му изпила мозъка. Зачерни ма моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

– А, ма – моля й се с добром, – остави сина си на мира... – И го прихватям полекичка под лакътя: – Слушай, мой човек, аз вече не съм онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли ти, че мога дете да родя и шъ го писувам на твое име туй дете, щото ти шъ си бащата?

Мълчи, муси се, хапе си бърните. Да ги хапе! Да не съм го калесвала в село да дохадя, в нашта къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба, двора стана целият на фъндъци:
– Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума черна? Отдека па баш нас уцели?

Показвам се аз на балкона, косичката си оправям и бялата якичка: – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до мене ли? Да бех чума, щеше ли той мен да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзад, – ти мъж ли си или какво...? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той: хък-мък, преглъща ли-преглъща. – Чуйте ма бре, е-ей – дера се аз от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, пък вий квото щете правете.

– И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя сабахлен дигаме се от леглото да ходим в кметството.

И като попоглеждам навън, що да видя...

Онез осмината премели и подредили двора и улицата отпреж като за сватба. Майка му ми носи булчинската премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери едни бели лаченки обущенца. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време почнаха да дънят с пищови и чифтета. Къртят тавана тез щури мъже с ей-таквиз сачми, едри като грахови зърна: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:
– У-дя-дя-я! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповяда!На хаирлия да е!

Всичко харно, та харно, само дето братовчедът Тодор се не яви на таз моя сватба... Бре-ей, сватба невидяна по нашия край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй либаво шифьорче; Тодор бе човекът, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми... Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби сбрахме, тате се спомина поради офтика, бог да го прости, ни брат-ни сестрица край мен. Ала сега, като ги народя пълна къща дечица, шъ го викна тоз мой братовчед и шъ му река: “Ела тука, Тодоре! Ела ми, кучи сине!”

tisss

________________________________________________________
_{* Разказът е епизод от книгата "Историйките на ученика Ламски", която по договор с печатаря трябваше да се появи по книжарниците за Гергьовден на 2004 година, но печатарят прибра парите ми и до днес ни книга, ни дявол, господ здраве да му дава! Имам в ръце писмен договор, който от моя страна съм изпълнил, т.е. платил съм дължимата сума, включително и двойно повече хартия от необходимата за тиража съм закарал с колата си в близкото до Пловдив село Рогош, където е печатницата на въпросния "приятел", и... нищо. Но това е България, това сме ние, българите, тъй че не залагайте ни на приятелство, нито проявявайте снизхождение към изпаднали в беда т.нар. "приятели", които биха се възползвали от вашия жест.

Да водя дело в българско съдилище?! Да не ми е изпила чавка акъла? Съжалявам ония българи, които биха разчитали на правосъдие именно в днешната "демократична" Република България. Първо, ще ме ограбят нашите печени адвокати, които биха измъкнали бандит, откривайки вратички и пролуки в алинеите на закона, и второ - дори съдът да осъди измамника-печатар, няма начин да си възстановя загубите, които не се състоят само във въпросната сума пари, но и в пропуснати ползи. С тоя роман "Ламски" бих кандидатствал за ежегодния конкурс за най-добър български роман на годината, но това е невъзможно, при положение че романът трябваше да се появи и е заявен в националния индекс за българска литература в съответния отдел, помещаващ се в Софийската народна библиотека "Св.св. Кирил и Методий" със съответния уникален номер и заявен тираж, за годината 2004-та.

По груби изчисления загубите ми надвишават 4 000 лева, без да пресмятам лихвите върху вложената първоначално сума, прихода от продажбите на тиража и т.нар. "пропуснати ползи".

Имаше по тоя повод през април 2006 година подхванат разговор точно в тоя форум по темата - как част от българските издатели и печатници чрез изнудване печелят значителни суми от автори, които поръчват за печат или за издаване на ръкописите си на собствени разноски.

Ако това не е фрагмент от бандитската система за забрана на достъпа до масовия читател, не виждам какво друго ще да е. Искаш ли да те печатат, задължително... просто принуждават те да целуваш ръце и да пропълзиш на колене пред "бащите на мафията" или пред ония "обаятелни личности от бизнеса", които са изкушени чрез таланта ти да покрият с лустрото на меценати своите тъмни далавери и мародерства над България, т.е. над масовия българин.

Принуден съм да пускам в Интернет-портала all.bg, форум "Език и литература" текстове от ръкописите си, което освен някакъв вид - най-общо казано, морално удовлетворение, полза не ми носи.

За сведение на заинтересуваните, разговорът от април м.г. бе заключен от модераторите на форума, вероятно - с основание, не се и съмнявам в добрите им намерения; такъв дебат обаче все пак трябва да се състои, ако не тук, в някой друг форум, в някой друг портал на Интернет. За да се изясни докрай как на повърхността се изтикват автори обтекаеми, и в същото време българската литература в най-автентичния си вид се твори от някакъв своего ъндърграунд-автори. Съобщавам го от позицията на човек, който над трийсет години се занимава професионално с изучаване и изследване на творчеството на съвременните български писатели и поети, и е наясно как се твори съвременната литературна критика: според какви критерии, според какви политически пристрастия. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: