Въведение ІІІ

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (3.)

_{Продължение от 03.01.2002.}

Оттук-нататък, мисля, е ясно: въвеждаме нов стил в отношенията си. Ето тъй ми се нрави. Не ми е необходима жизнената очарователна жена от плът и нерви; с душата й от разстояние общуването ми носи повече радост.

Започваме нова игра, на ново място. Тук, надявам се, не би се набутал някакъв задник. Задниците обичат успеха, когато могат да го целуват и прегръщат с две ръце... Е, няма ме на хоризонта в света на материалното! Дали има някой по-добре от трима ни да съзнава каква страшна сила е духовната близост?! Мисля си самонадеяно сега, че столетия бих проживял, без да се докосвам до материалната Re. Любопитно ми е тя какво мисли по тая тема; ако се срине, ако отмине по пътя си, поне ще зная, че не е било нужно да се кося толкова.

Това ако не е изпробване на издръжливостта, здраве му кажи, Жоро Бояджиев! Тия от категорията "хубава женичка" са свикнали да ги гладят по косъма все, да им угаждат на капризите. Редно бе да проверя дали и Re. ще се отнася към мен по тоя начин.

Екзюпери* настоява: "Да обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока", т.е. любовта е и вид сътрудничество, усещане за рамо на приятел в трудни моменти, което изисква доверие, доверчивост, приемане априори на човека до теб неизменно за чиста монета. Бих допълнил френския аристократ и професионален пилот: любовта е да летите като две волни птици и в буря, и в слънчеви дни.

Откривал съм се пред Re., казвал съм й: "Внимавай с оня, който настоява, че нищо не иска от тебе; той всъщност иска душата ти, т.е. всичко, което има у тебе някаква стойност"... Залагам всичките си активи на една-единствена карта: или всичко, или нищо! Но и "нищо" е победа за мен: ще се отърва от фалшивата илюзия и ще съм свободен от спомени по изтеклите десет години любов с Re.

За духовно джудже не мога да съжалявам.

04.01.2002. Логиката на живота и логиката на творчеството би трябвало да си съвпадат, или поне да са успоредни, ориентирани в една посока. Защо обаче се чувствам изхвърлен зад борда на случващото се наоколо? Чета последните редове от писаното вчера и откривам дразнещо високо самочувствие - то не е уравновесен монолог, а демонстрация на наранено самолюбие. Какво печеля!

Да твориш не означава ли форма на съпротива към установеното, към рутината, която превръща красивата горда скала в досадна сива пепел? Творецът чисти шлаката на рутината, като от мечти конструира нещо ново; той се поставя над успеха и по-често се случва да си троши главата в зидове; него филистерите го сочат като черната овца в стадото, чешита, особняка, странния човек със странните му капризи; присмиват му се, понеже отстрани изглежда съвсем непохватен, непригоден за нормален живот...

Тъй като в почти нищо досега не съм постигал успех, успехът органически ме отвращава. Видях успелите и преуспелите колко бързо се превръщаха в грандомани, в надменни егоисти, в деспоти, в малки домашни сатрапи, зорко бранещи придобитото. И то е суета - понеже, строго погледнато, нищо не ни принадлежи, всичко ни е временно дадено. Да се възползваш, подреждайки вътрешното си пространство в съответствие със средата, която те обгражда, това ли е щастието?!

Слизащи по стъпала в бездните на страданието, ставаме по-човечни. Страданието също има своя лечебен ефект, когато не ни убива. Бедстващият живее много по-пълноценно. За да твориш стойностна литература, трябва да си готов да бъдеш унижаван, да приемеш бедствието като извор на духовна енергия, а не като божие наказание. Пак ще кажа: творчеството е съпротива на натиска отвън; кървящото сърце усеща много по-рязко пулса на света.

Иисус изгрява високо над нас в духа именно когато най-стръвно се опитват да го унижават като плът; губейки в материалното, Богочовекът осветява духовни пространства в самите ни души. Да се отрекат от имот, от най-близките си роднини - такова условие поставял пред пожелалите да го следват. Кажи-речи в наши дни Георги Бенковски праща хора да палят къщите на излезлите в гората селяни в периода на Априлското въстание; защо, с каква цел? Ако си стопанин на имота си, не можеш да бъдеш стопанин на света. Левски не е имал нищо свое, но цялата земя, населена от българи, е чувствал своя нива и е работил до изнемога, за да засее тоя имот със семената на духовното просветление. Епизод от живота на строителя на Руската империя Петър Велики... Застанал насред Русь, императорът пита своя верен слуга има ли някой, който да не краде в тая огромна страна, и сам си отговаря: "Единствен аз не крада, защото всичко тук е мое".

Преживяваме разцвет на егоизма, може би най-противната западняшка болест, която иде наред с респекта към личността, влачи се подир респекта към личността като мръсен шлейф от духовни гадости: алчност, лакомия, стремеж към излишества, прекалено самолюбие, грандомания в страховити мащаби, нечовешка надменност, фанатичен стремеж към блясъка на парите. Всичко се купува в Онзи проспериращ свят, но какъв просперитет е това!

Всяко нещо според ония там има цена; "Което не се купува с пари, се купува с много пари!" - това е девизът на Западния тип Простак с високо самочувствие на проспериращо Нищожество: служебни постове, министерски кресла, място в съдилището, влияние в медиите, съвест, любов, уважение, слава... Всичко, всичко се купува - и ако не с пари, купува се с много пари... Оле! Да живее Западната демокрация. И комунизмът беше зло, и е още зло, което ни души, ама и това, дето се задава... майчице мила: разцвет на говедата в България!

Бракът по сметка е като че мечта за всяко момиче в Онзи свят на просперитета, налага се и се възпроизвежда чрез модните журнали и дефилета като Модел за мечта. И мечтите там са превърнати в своего рода конфекция за масовия консуматор и къси бутикови серии от Специални мечти за любимци на съдбата. Впрочем Съдбата, нашепва същият западен манталитет на католицизма и особено на всички форми и разклонения на протестантството... та ролята на г-жа Съдба за ония хора играе Негово величество Бизнесът.

Морален-неморален, това за оня манталитет са сякаш подробности, важното е - заявяват ни го непрекъснато! - вложенията да имат по-висока възвръщаемост. Каква тълпа от противни идоли е създал тоя манталитет! Да спомена само двамина от тия бизнесмени в изкуството: сексуалната хищница с името Мадона (кощунство с християнската представа за Мадоната, т.е. за Богородица!) и педофила Майкъл Джексън... Ами тия двама са противнив именно заради своята безнравственост, ровнеш ли под дебелия слой грим и уж артистични предизвикателства към рутината. За нашите си български условия такъв Идол на посредствеността в духовен план е примадоната Азис, типичният хитрец-кокошкар в сферата на изкуството от редичката Ванко 1, Кондьо, харема на фолк-певачките, каквито и да са гласовите им данни.**

И тъй, бракът по сметка е мечта за всяко момиче, според целулоидно наложения западен възглед върху живота. Но каква е тая любов, щом се предлага като стока!

Не искам да повярвам, че моето момиче се е продало. Онова, от което в най-голяма степен зависи щастието на отделната личност, не се изчислява във финикийски знаци, то няма цена, не се разменя срещу благинки и разкош. И ми иде на ум какви унижения и страдания са претърпявали любимите жени на декабристите, пратени за наказание в сибирската каторга. Млади, в разцвета на младостта и хубостта си, тия славни момичета са следвали вярно своите любими мъже; а никой не е изисквал това от тях. Очевидно обаче тласкала ги е Любовта, истинската, смирената, всеотдайна Любов.

В наше време има ли изобщо такива жени?

Блясъкът на златото и диаманта не може да се сравни с духовната привързаност и страст. Наивник ли съм, като подир толкова преживени разочарования продължавам да вярвам, че има любов неподкупна, неизкушена и вярна дори срещу планини от богатство, слава и разкош?

Още един аргумент в защита на любовта... Ърнест Хемингуей приключва своята любовна поема в проза "Безкраен празник"*** по следния блестящ начин: "Но аз описвам какъв беше Париж в ония далечни години, когато бяхме много бедни и много щастливи". Живял е прославен и материално презадоволен подир брака си с Полин Пфайфър, щерка на един от североамериканските милионери, срещал е и други жени - обаятелни, интелигентни, разкошни като характер и физическа хубост... и въпреки всичко разкошна печал лъха от спомените му за първата, може би единствена истинска любима Хелен. И струва ми се, зная защо.

- - - -

Цял ден никой не ми се е обаждал по телефона, нито по джиесема. От единайсет до един след обяд чистих снега, натрупал се пред вратите на гаража. Съседът по гараж Петьо взе коплект нови свещи от мен да ги пробва на своята кола; каза, че ще ги плати, като види как работят. Разтъпках се до училището, уж да си купя цигари, но ходих само понеже ми се стягаше сърцето. Много ми е самотно днес.

Мисля си за Re. и горчивината не намалява дори и в работата, дори и подир обичайните мъжки приказки за коли и двигатели, за курви и алкохолни запои. Но защо това момиче все пак ми липсва?...

Давам й възможност да се освободи от своите скрупули спрямо мене; не тя! - аз пожелах да не се свързваме "за известно време" нито по телефона, ни по джиесема. Върша обратното на онова, което сърцето ми диктува. Руша изтъняващия мост, останал да се люшка над пропаст. От моя страна брегът е скалист, неприветлив, глух, да не кажа - никакъв; отсреща съзирам цветни поляни, ухание на пролет се носи, пилци весело прелитат, цвърчейки.

Срещнах съученик край училището... Попето. Учихме заедно в VІІІ клас, когато класна ни беше знойната хубавица математичката Кирякова, по която дори ние, осмокласниците се заглеждахме. Толкова сексапилна беше тая жена, напомня ми сега нещо от излъчването на Мерилин Монро. Остави ме на поправителен изпит в края на тоя осми клас и по време на изпита вместо да ме изпитва... се заливаше от смях с другата учителка: "Виж, гледай само как пише латинското "b", не е ли сладък, а!" И накрая ми завъртя петица, като сама довърши наполовина решената на дъската задача.

Та... навехнал си крака Попето, ходи с бастун, подпира се досущ като стар дядо. Беше се запътил към пивницата да се сгреел с чаша вино. Безпомощен, едва-едва прекоси заледената, полирана от леките коли улица, и го оставих да си бъбри със зарзаватчията Дончо. И едрият възпълен, здрав като млад бик Дончо е един самотник... Нафунял от студ, седи скръхнал се край сергийката, а върху кафез опрени - няколко връзки вледенен праз.

Е... Това са моите хора, това е моят бедняшки свят. Какво празнично тук?! И си мисля пак за момичето, което ме изостави, защото не пожела да вегетира повече в тая мизерна, унила част на България. А аз я виня... И с какво право я обвинявам! Само с илюзии живее ли се???

- - - -

Боря се със собствените си бесове. Одисей наредил да го вържат здраво за вертикалната греда на кораба, когато минавали край Острова на сирените. Тъй устоял на изкушенията им и оцелял, не успели да го погубят... Каква ми е Re. на мене?! Дърпа ме непрекъснато от два месеца назад към спомените. А спомените ме оплитат с пипала на октопод, замайват съзнанието ми. Тая жена си е отишла, а си играе кокетно със слабостта ми към нея. Защо съм й? Нима не продължава да храни самолюбието си с моето унижение?

Повтарям като луд "Обичам те" - а тя отдавна е престанала да ме обича: озъртала се е пресметливо с кого другиго да ме замени. Намерила си е друг нещастник и ще го яха, докато й е полезен, пък той ще си въобразява също както аз съм си въобразявал, че е обичан. Ама че гадост! Не е гадна тя; гадна е природата й... Защото е хубава в лице и тяло; защото тоя номер досега винаги й е носил успех; защото е освободена от задръжки, от скрупули.

Това е алчността, мили мой! Бягай, крий се, стани невидим за нея, ако искаш да се спасиш, да минеш край омагьосания й остров с колкото се може по-малки поражения!

Следва

tisss

__________________________________________________________
_{* Антоан дьо Сент Екзюпери, роден в Лион през 1900 година. На 31 юли 1944-та изтребител на нацистка Германия разстрелва над Средиземно море едномоторния разузнавателен самолет, пилотиран от автора на книгите "Южна поща" (1928), "Нощен полет" (1931), "Земя на хората" (1938), "Боен пилот", "Писмо до един заложник" и "Малкият принц" (последните три - от периода 1941-43 г.).

** Случаят Азис - добавен като илюстрация на нахлуващата бездуховност при преписа на 13 февруари 2007 година.

*** Документалният роман-поема е отпечатан след самоубийството на Хемингуей благодарение на последната от трите му съпруги. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: