Порто Фино ІІ

БАЛАДА ЗА СМЪРТТА НА ЕДНА МУХА*

Тя си летеше щастлива, безгрижна
и леко й беше на душицата книжна
сама да се храни с нектар или мърша,
така че да няма никога свършване:
да жужи,
да досажда,
закачливо да бръмка
у дома, покрай масата, или някъде вънка -
над дървета разцъфнали, над горски поляни,
край мочурища тъжни, от живота пияна -
пияна от узряло грозде, запръжки и сосове,
над вирнатите носове на разни босове
или пикираща над ушенцето
на сакатия старец или на детенцето,
което тича подир мамчето като конче,
стиснало в ръчица зелено клонче
от люляковия храст, зад който едни влюбени
се прегръщат и се целуват като изгубени
и поради огромното си вълнение
не усещат как се разваля времето
и значи, изведнъж
по тревите и по листата лисва дъжд
извива се вятър...

Тогава - решила да ги подсети,
мухата
започва да им каца по носовете.
И младежът, разбира се, крайно изнервен,
обхванат от гняв, насекомото перва,
рррр-р-решително се навежда над земята
и там с пета размазва мухата,
която
нищо лошо - нали! - не беше му сторила.

И момичето вижда това...
Ококорено,
озадачено,
естествено хълца и плаче;
не казва защо страда обаче.
И оня ръб,
оня тъп,
оня убиец гаден
полекичка лапата си върху рамото й полага
и пита невинно с тенекиения си глас:
- Нещо неприятно ли ти сторих аз?

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: