Въведение ІІІ

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (4.)

05/06.01.2002. Което ми се възлага от ситуацията, е интелектуално предизвикателство - срещу "достойнствата" на материалното да противопоставя нравственото, духовното като същинска творческа сила. Обречен привидно на бездействие, търся вътрешни трансформации на подхода към себе си и към живота изобщо. Егото ми настоява да бъде боготворено, не признава половинчатости, случайни засвидетелствания на респект или обич.

...Преди години, било е вероятно през 1980-та, в Международния младежки център (ММЦ) край Приморско едно момиче, рускиня, ми направи силно впечатление. Беше крехка, изящна като ваза от китайски порцелан, изключително красива, но не по близкоизточния образец за женска натрапчива хубост, а ей така, по аристократски някак: загатващо и нежно; чарът й бе насочен не толкоз към плътското, колкото към нещо извънредно изискано.

Тая Галина или Наташа да я наречем, дискретно ми хвърляше погледи през рамо; седяхме един до друг в шумно разнородна (българо-руска) младежка компания върху дивана на луксозно кафене. Бях зашемети от чара й, от зелените й очи. Отпивах от чашата си водка и се правех на разсеян, колкото можех, когато приближи съквартирантът ми по бунгало - висок, отворен главок, около 27-28-годишен, родом от Пазарджик, бивш волейболист и бивш личен шофьор на престарелия член на ЦК на БКП академик Тодор Павлов. Като видя хубавицата главокът прекрачи неколцина, па седна до нея.

Още от първите му думи стана ясно, че се заема да я ухажва. Завърза се оживен разговор, поръча й сладолед, за себе си трета чаша водка, и като мина не повече от час, излязоха заедно...

Повече не я видях; заминала си рано сутринта. Вечерта волейболистът се отнесе да се хвали какво правил с това момиче. "Много нежна й беше кожата - рече, - и понеже беше изгоряла от слънцето, братле, гърбът й на пясъка, докато съм я лашкал, го изжулих до кръв. Представяш ли си как съм вършеел из нея, как съм я драмяскал из ония ми ти пясъци по дюните... Страхотно парче! Див секс беше, на толкова страстна рускиня не бях случвал. От болка и кеф скимтеше все едно агне дерях под мене."

Слушах как се хвали и с кървави сълзи ми се доплака; това животно бе съсипало красивата ми илюзия, към която не посмях да посегна, да не я разруша. Той обаче бе посегнал, вероятно наистина я е направил щастлива, понеже разправяше как хълцала в шепи, когато се сбогували.

Може би представата ми за жената е сбъркана. Може би не трябва да вземам насериозно младите жени, за които преди векове и поетът на любовната страст Саади* препоръчва да си вземеш, каквото можеш да вземеш от тях, и бързичко да бягаш по-надалеч, докато не са те вързали за себе си с копринена примка, ума ти не са омаяли; понеже - допълва Саади - хубавата жена няма сърце: влюбиш ли се в нея, изгубен си, ще ти разруши живота, ще те накара сам себе си да намразиш заради униженията, които ще те принуди да изтърпиш, а и сам да си погодиш заради нея.

Да бъде пожелавана е движещата сила у младата знойна самка; това е смисълът на всичко, което върши, подготвяйки се да ловува; тогава кой наистина е големият мъж в живота на изкусителната хубавица, която целува, гали се и се усуква наоколо ти?

06.01.2002. Не открих жена, която да ме приеме какъвто съм. Животът ми е крах, понеже не успях да създам здраво семейство - бил съм мекошав стопанин; всяка от жените, пресекли пътя си с моята пътека, е откривала в един момент, че съм подвластен на илюзии, а това от тяхна гледна точка ще рече: безотговорен, лишен от перспектива, инертен. И бягаха от мене като от прокажен.

Да, чувал съм съчувствените им прощални слова, но са го правили от съжаление; къде да се скрия от техните оплакващи ме прощални мелодии! И сам се вживявах в ролята на добрия човек, когото съдбата наказва заради илюзиите му изобщо спрямо степента на женската любов. Какъв жалък тип съм бил!

Няма несправедливост тук, изобщо не става дума за справедливост. Всичко е точно. Получавал съм от жените онова, което съм заслужил. Съзнавам таланта си да описвам; с такава увереност и самолюбие се отнасям към писането, ме станах черната овца в стадото. А нищо всъщност нямам насреща... Някой да е казал колко велик автор съм???

Суета и посредственост, ето това съм аз, "великолепният" драскач на текстове, царят на глупаците.(0,10 часа)

- - - -

Да естетизирам страданието перверзно ли е? В пасажа, писан снощи, около полунощ, има, разбира се, хленч, и Емил**, с когото се видяхме днес в същото хубаво, слънчево кафене както вчера, веднага забеляза преиграването. Авторът, който преиграва в текстовете си, е като актьор, дето плаче на сцената с истински сълзи, дълбоко потресен, забравил наистина, че това е само ролята му за тия два часа на сцената, когато публиката го съзерцава. Та Емил се възмути, казва: "Ами като признаваш своята посредственост, стани дърводелец като баща ти, зарежи писането. Нали!" - И се подсмихва. Отвръщам: "Прав си. Тъп ми изглежда тоя пасаж от снощи, но вероятно това слизане в преизподнята на отчаянието ще ми послужи за отскок нагоре, мисля си".

Бъбрех, та бъбрех! Станах досаден и на себе си. "Въртиш се в кръг - отбеляза Емил, - едно и също повтаряш по различни начини. Захвани се да направиш нещо със сюжет, това тук лесно се пише."

Насилвам се да защитя откритието си от последно време (откритие единствено за мен, естествено!), че трябва да се откажеш от всичко свое, особено от своя егоизъм и от самолюбието си, да си склонен да се унижиш до дъно, за да почувстваш човечеството в цялото му противоречиво многообразие, за да започнеш да възприемаш планетата като свой имот, като камениста земя, която си изкушен да превърнеш в плодна нива.

Идеята изглежда идиотска навярно, ако някой трезвомислещ ме слуша отстрани какви ги редя... Опитът от пораженията е по-ценен от опита, натрупан чрез победите. Щастието в материален план капсулира човека в собствения му егоизъм, докато страданието, пораженията - най-общо казано, имат качеството да ни отварят хоризонти към останалите човешки същества, растения, животни, птици, насекоми, т.нар. неодушевено природа, която - все повече се съмнявам напоследък - не е сигурно дали наистина е неодушевена...

Ако не убива, страданието е бременно с възможности за творчество. Соча на Емил легендата, която разпнатият Иисус поставя в основата на онова страхотно в духовната си извисеност послание: да обичаме врага повече от себе си. Какво е това! Що за послание е то??? Лудост някаква... или чиста проба диалектика...!

От онова, което напипвам интуитивно, никак не съм склонен да се откажа. Трупам самочувствие именно от пораженията си; пък който желае, нека ме смята умозрителен, наивник, измислен образ, куха кратуна и... дървен философ!

07.01.2002. Манталитетът на американеца янки или изобщо на английски говорещия свят: "To Look Like a million dollars" (типичен за янки израз, който на български се превежда като фразата "изглеждам чудесно", но буквално преведен, а не като идиом, е иронична, пошла наглост или дебелащина: "имам великолепния вид на един милион долара".

Подозирам, усвояването на английския, особено в североамериканската му версия... е приобщаване към оная ценностна система, където щастието се измерва с количествени показатели, нещо противоречащо на християнската философия в нейната сърцевина, както и противоречащо на девноизточните мъдреци. В Западния свят естественият човешки стремеж към щастие се е изродил в натрупването на излишнни материални придобивки, нещо, което ми напомня силно на ракова метастаза. Лакомията, алчността раждат изроди като значителна част от западните идоли от естрада, политика, бизнес.

Жителите на едно село, квартал, град, държава, континент, жителите на планетата... съставляваме неразчленим организъм, независимо съзнаваме ли това обстоятелство или не го съзнаваме. Маниите облитат Земята по-бързо откогато и да било, но и плодовете на положително настроения човешки разум по-бързо са пред очите ни, а защо не - и в домовете ни, в личното ни пространство, където боледуваме, празнуваме, радваме се на цветущо здраве, страдаме жестоко или сме опиянени от щастие, и в крайна сметка, това е мястото, където най-вероятно ще умрем.

Проектите за лично благополучие обаче все по-настоятелно влизат в противоречие с благополучието на цялата човешка общност днес, в тоя миг. Защо? Защото моделът, който ни се представя като образец, е сбъркан. Стръвно стремящият се да притежава материални блага е всъщност един невежа и нещастник в собственото си битие. Него го преследват глобални страхове и неврози да не изгуби мястото си сред боричкащото се множество подобни на него самия наплашени, изнервени, потни от амбиция невротизирани до крайност човеци. Освиенцим на благополучните е това.

Към талантливите, успешно реализирали се личности ние престанахме да сме взискателни. Любуваме им се, завиждаме им, сочим ги за пример, опитваме да се уподобим по някакъв начин или най-малкото - да се самопреценим чрез формулата на техния успех... Но човекът е твърде крехък в тленността си, бързо се състарява и умира. И тогава, ако го няма духа! - какво остава освен черупка на мида или охлювче сред пластовете на отминаващата по пътя си двехилядигодишна поредна след петте или шестте дотук прекосили планетата ни цивилизации!

Интересува ме такава точка в небесните пространства, която би осигурила непреходността на отминалия по реда си човешки живот. Гробищата са изпълнени с изгнили мъртъвци, градовете са изпълнени с препускащи като мравки ненужни за цялото човечество живи мъртъвци. Имотното благоденствие, славата, високото им самочувствие на преуспели егоисти не ги спасява от духовна разруха, в която се съсипва закономерно всеки някогашен млад хищник.

Възприемаме Легендата за Богочовека ограничено, едностранчиво, както ни диктува моментната ситуация, а не стратегически, като проекция към бъдещите поколения. Маса, стол, легло, покрив над главата, поприще за работа - това е предостатъчно, за да си пълноценен, свободен и влюбен в живота човек.

Нищо ново не казвам, но тия работи трябва да се повтарят непрекъснато заради невежествената лакомия и завист, които ни заливат до самите ни чела. Любов се не купува. Любовта се не продава, понеже е състояние на духа, и оттам става състояние на тялото. Обичащият живее за другите, и така e щастлив. Най-умаленият модел за щастие е, когато един мъж се грижи за една жена, но то е само първата буква от азбуката на живота.

Следва

tisss

__________________________________________________________
_{* Шеих Мослех ед-Дин Саади (1184-1291) - персийски поет, един от най-почитаните "певци на любовта" в източните литератури.

** Емил Калъчев - приятелят, роден в 1933 година. Бел.м., tisss.^{--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри:}}