Въведение ІІІ

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (6.)

10.01.2002. Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли преди, през декември, например... Ала раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по различни поводи. Би трябвало вече да съм по-спокоен, по-хладно да премислям станалото.

Това, дето кърви, честолюбие ли е или любов? Не мога да кажа.

По обяд звъни телефонът, обажда ми се колега (Димитър Радев). Е, видяхме се, побъбрихме за това-онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си за Швейцария, където от пет години вече била лекарка... Предполагам, и той изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Но какво иска - рече, - да не е вчерашна, та да й обяснявам, ме сам, без жена не бих могъл да живея? Пък и тя, сама жена там, нищо чудно да си има някой друг мъж..."

- Защо не се съберете - предлагам, - защо не заминеш при нея?
- На тоя етап не е възможно - рече сухо той.

Гони фустите, кара я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка... Разправял ми е колко хубаво му било, когато с приятел някой си се забавлявали с една мацка в леглото. Но не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с тоя род "подвизи".

Леле, какво им става на тия жени! Губя вкус към тоя род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава глезанка.

Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми жената, която да усещам, че се вълнува за мене. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро е туптяло едно сърце за теб. Не ми е нужно тялото, плътта й; жената като специален вид много близък човек ми липсва. Иначе приятелства бол, жени много, но между тях я няма оная, единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.

Приключих препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Весело върви, а в края разбираш: печална история си чел; животът, драги читателю - сякаш ти шепнат на уше двамата автори, е трагична работа.

11.01.2002. Плътна и бяла почти, като кисело мляко мъгла зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направено кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци зиморничаво нафунели кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона.

Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!

Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, разчисти снежните купчини, избута ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по около метър преспи. Дали така едно спокойно изречено "сбогом" не би ми отворило пак хоризонт към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна снежна приказка!

Нещо празнично имаше у нас, изправени безпомощни като свидетели на чудото. С огромни гумени колела, диаметърът им човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, дето старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко къса от могъщите до преди малко преспи... "Не си отивай, Любов! - хълца хлапето у мене. - Носи ми беди и разочарования, но не си отивай; най-нещастният съм без теб!"

Гостува ми съседката. Седим, пийваме чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.
- Ще й простиш, знам - казва ми, - ако се върне при тебе.
- Не я обвинявам - отвръщам не с моя си глас, - но доколкото се познавам, вътре в себе си никога вече няма да я пожелая като жена, и значи не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.

12.01.2002. Абсолютен наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли веме се интересува...

Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето - човек живее истински с простите велики сечива на живота - вярата, любовта, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума има, когато си готов да защитиш именно Любовта, именно тая, дето най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! - устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи - творческото начало или бесовете на реалния бит в инстинктите ни?

Щом тая материя се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам къс спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромни деветметрови вълни, сред боричкащите се за своето щастие хора. Това тук е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.

Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вара в тоя именно греховен и изкушил се мой любим".

Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи - отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново "добро" в това море от съдби.

Предателството е стъпка към нравствения подход; да нямаше предатели, не бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. Така егоизмът и алчността очертават образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, дето те отрича или те ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия именно когато поставят препятствия на пътя й.

Не знаем изпитвала ли е Ляура някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка, оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на тая двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов - илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: това е глупост. И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупаво е да загърбиш материалното. Оказва се обаче, че именно в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на ония чувства. И никой сега и не помисля какво е изпитвал оня мъж, който плътски се е любувал на физическите прелести на хубавата Лаура.

Животът ми е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тая планета! Дом градих - съсипаха ми го; две дъщери отгледах - няма ги при мен, пък и защо ли да са при мен! Няколко са жените, които съм обичал - и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да гони пилето на щастието.

Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм между най-онеправданите. Какъв е смисълът на всичко дотук преживяно, дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, ами по-нататък??? Следва мизерната част от живота, това поне зная със сигурност. И остава, мисля си, единствено илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар тоя някой да не се е още родил може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.

Безсмислено текат дните без любов. Любовта на всичко придава хубост и смисъл. Без любов душата е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов с нечии съчувстващи очи; напразно и суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква над себе си надвесен като над пресъхнал кладенец. И остава смирението да си приемеш участта, каквато е, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!*

В най-мразовити дни как силна е мечтата да бъда отново любим, отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!

Следва

tisss

________________________________________________________
_{* Финал на стихотворението "Варварите" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. Бел.м., tisss.}

Екстри: