Въведение ІІІ

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (1.)

16.01.2002. Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам някои ключови фразички, т.е. изречения с доста подтекст. Ето първото (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!"

В крайна сметка като литератор работата ми е да извършвам детайлни анализи върху случващото се или неслучващото се около и у мен. Описвайки моето, смятам, описвам възможността да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение от моя страна съм си самият аз, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели и случайни познати.

В известен смисъл литературата е нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, трупаш печал, според древната сентенция*, и се опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и обикновени простосмъртни, обединени от умението ти да се изказваш уравновесено и добронамерено.

А какво ще кажете за удоволствието да се откажеш от удоволствия и изкушения? Пасаж от стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща простите радости са най-добри и това е известно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек".

От стр. 29: "...и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, Re. се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощна тъмнина. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че - дотук поне! - устоявам на разрушителните бесове у мене си. Не съм си представял досега, че някой би се гордеел, понеже нищо не е сторил: стоях като остров сред разбушувалото се внезапно море и външно се постарах, доколкото ми е било възможно, да не изразявам особена болка или изненада. Уж приех предателството като нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е така.

Любовта винаги е застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на медала. Край всеки Иисус неизбежна е и вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно това се случва за съжаление. Но кого да жалим - Иисус ли?!

Грешат, които с телени заграждения и настървени кучета зорко охраняват своята любов. Това не е любов, а страх и егоизъм, макар че точно тия ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи - какви дарове, какви компенсации очакват в отговор...

Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и необятни хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-заплашен. Затова е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

Защо обвиняват предателя? Като че ли никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена заплаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на неговото място! Много доводи си измисля той, много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които са го подтикнали да извърши своето; ала от себе си кой може да избяга? Затова не слушайте, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи е отбелязал, как изведнъж животът му се подредил.

За да се случи, една изневяра дълго назрява в недоизречено и премълчано. Значи, изневеряващият е усещал някакъв недоимък, несъгласие, възражения, но се е затаявал, страдал е тихо, мечтал си е за повече любов, за повече изгоди. Но любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: тоя обичал толкова, пък оня обичал повече, и не разбират, че има само едно - обичаш или не обичаш.

Човек се ражда, живее живота си и умира сам. Тъй сме устроени. И само в любовта живеете двама. Но не забравяй - семенцето на предателството винаги дебне някъде съвсем наблизо, без да е основание да се тревожиш; просто то е част от нещата, които рано или късно се случват.

Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да се освободиш от миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи задаващите се години, които ти предстоят. Не стой като вкопан, животът е пред тебе!

- - - -

Отбих се малко преди обяд в училището. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката това-онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и тя рече: "Е, веднъж вкусовете ни да си съвпаднат!" После тръгна да се качва на третия етаж, при домакинката, остави ме, както се изрази. "да пазя".

Седя така, отпивам от кафето, прелиствам разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re.: с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.
- Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе и дойдох да те видя. Какво правиш?

Гледах я втрещен, качил краката си на масата...

- Обадих ти се по телефона, но тебе те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема... Ние сме...
- Ясно - казвам; предположих, че е с г-н Новичкия и не съм се излъгал.

- Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет... - След малко кокетно се завъртя пред мене, раздипли плата: - Виж новата ми пола! Е, още не съм я изплатила, ама...
- Добре ти стои - казвам. - На тебе всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

- Исках да се видим някъде, в някое кафене... Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.
Отвръщам й:
- Смятам, че така ще ти помогна най-добре да почувстваш промяната. Нали, коте!

- Оф! - въздъхна. - Не е това, което очаквах, но обратно при ... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.
- Разбира се - казах, - в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

След десетина минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.
- Запознах се с него - рече; имаше предвид новия приятел на Re.
- Какво ти е впечатлението? - питам.
- А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда - рече тя.

Записвам тия реплики, и джиесемът ми пиукна два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

17.01.2002. Отговорих на съобщение по джиесема: "Тъкмо описах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се по телефона; говорихме - повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчивина: за това колко хубаво е да си сам, а тя, Re., значи, е наказана да се движи като центрофуга около себе си и да върти наоколо куп хора; за транзисторно касетофонче, което съм обсъждал да й подаря за рождения ден на малкия, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце е любител на техниката, бързо ще го разфасова това радио да разбере кой отвътре пее, кой бърбори... На което тя рече:
- Ако имаш пари за харчене, обади ми се, аз ще намеря начин да ги наместя... - И разни други такива. - Значи, това, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! - попита.
- Ами да, коте.

- Пък аз си мислех, че не искаш да ме виждаш. И бях решила да не те търся, както ми нареди...
- А тоя джиесем у мене за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: Re. ще звънне, поне пиук-пиук, ама не звънва...
- Значи, мога да ти се обаждам... Така ли?
- Да, коте!

Споменах, че съм купил половин килограм кафе и тя:
- Заредил си се!... Какво ли си си рекъл: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

- - - -

Днес от осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам чукане в областта на първия цилиндър и се заех да уплътнявам основния лагер и лагера на биелата. Доста трудоемка и капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена.

Мислех да започна тазвечершните записки с това изречение, с което завършвам за днес: "Честолюбив съм, но тая плесница, която Re. ми завъртя изневиделица с Новичкия господин, оглушително продължава да отеква не само у мене, но и наоколо ми".

18.01.2002. Ходих до магазина за авточасти заради ремонта; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен влажен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, но сивото снишило се небе и големите локви, загърналите се в себе си минувачи и изкаляните лъскави или старички коли излъчват тъга.

В такова време е добре да си с хубава книга в леглото. В тоя ден... се почувствах за кратко дете. Отиването до магазина в центъра на Пловдив бе цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните със сняг, дървета с висналите им до земята клони, къщите, занемарените дворчета тук и там, кучетата край контейнер с боклук или котките, със ситни стъпчици прекосявайки утъпканата пъртина, врабците, гургулиците, стар човек, който с бастун едвам пристъпя от страх да не се хлъзне, и дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мене, да тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един портокал, мамо, моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг и кал или прецапвах през тях. И всичко ми доставяше онова като че доскоро забравено удоволствие, от ранното ми детство познато - да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не ми са се пак надули сливиците, не съм гладен тоя път, греховете ми са изплатени с лихвите дори, което ще рече: мога да си позволя дребни "авантюри", например, да мина не по старата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между блоковете... или - както и направих: да си купя голям шоколад с бадеми и стафиди и сладичко да го излапам, облизвайки се преливащ от щастие.

Следва

tisss

________________________
_{* Който трупа познания, трупа тъга!}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: