Крайпътен ресторант

ЛЯТО

...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи.

Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще!

Като се навечеряха, въведоха при нея Товия...

Библията, из Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17, гл. 8, ст.1

Лежаха във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечени от жежкото слънце вишни, презрели и черни по върховете на дърветата наоколо.

Старата гребна база... Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор, от помпата плиска на пенливи струи ледена вода, а изпод душовете със затоплена в почернените с асфалт варели вода долита пръхтене и весела глъч. По-нататък тогава бе градският плаж на Пловдив. Но те предпочетоха усамотеното място сред храстите.

Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли един трийсетгодишен мъж и една двайсет и четиригодишна жена да лежат във високата трева, да се пекат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и на сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие!

Познаваха се от няколко месеца. Той – журналист в младежкия вестник, тя – сътрудничка от няколко месеца в отдела му, чийто дописки той редовно дописва и редактира, ядосан от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета и чете уж... Криви зъркели като морски рак пустинник. Какви жени имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

Похлупена по очи върху розовата хавлия, тя не мърда. Тогава той наведе една вейчица на храста и я прокара зад ушето. Беше си вдигнала косите на кокче.
- М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
- Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

Но съществото не поема. С други думи, не ставай досаден, драги ми господине!... Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си бяло като саламурено сирене тяло, нападна го меланхолия. Измъкна се от храстите, па се гмурна в отвратителния топъл чай...

...Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил под водата. Освежен, след двайсетина минути шляпа по нагорещения асфалт, пропълзява обратно под храста.

Обърнала се е на една страна, гърдите й свирепо стърчат под оскъдните парцалки. Върху лицето – книгата на господина.

Седна по-близичко, отскубна стръкче тревица, лекичко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосва тревицата, и пак онова ръмжене...

- Водата е чудна... Що не се натопиш?
- Дошла съм да се пека, за твое сведение...
- Че кой ти пречи?!

Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка любопитно се въртят, подсакачат и ги оглеждат с очета, черни и лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от тревата и застина върху сухо клонче от акация. Лежат във високата сочна трева двама. Тихо. Децата от кея са се запилели по плажа. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето – сивопепеляво от мараня.

- Що не махнеш горнището! И без това никой не те гледа...
Извъща се, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що приземил се.

- Е, твоя си работа! – С тон на обиден. – Все ми е едно. Нали!!!
Тя придърпва крайчето на хавлията до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му вече бръмчи. Почесва се:
- Притеснявам ли те?
- Малко! – Прехапва устни.

- Тия твои гърди да не са нещо специално?
- Не са.
- Тогава?!...
- Не знам.
- Е, хубаво... Виждал съм ги какви ли не...
- Хитрец!... Знаеш ли какъв си мошеник?!

Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така страстно копнееше да види. След още толкова двамата вече се прегръщат, целуват се задъхани кой знае защо, той рови из нея, а тя е вече съвсем, ама съвсем съблечена, мале мила! Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към бездънния августовски небосвод като тамянен кадеж се възнася притесненият й шепот:
- Видя ли!!! Видя ли сега какво направи?

Но милият нехранимайко, и да искаше, точно в тоя момент нямаше как да я чуе.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: