Въведение ІІІ

"Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (2.)

19.01.2002. Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50 (Стори ми се важно за мен, изразява мои грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака - всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже".

В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е тъй, знам, смирението ми е временна роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не ми се привижда в тая "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

Не ме интересува Re.; всъщност, безразлично ми е какво става около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят живот, отношението ми към арогантния самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм, не съм желаел компанията им, ни сладостите вследствие помощта им... Е, сега ми се навря в мозъка една от точно тия "хлебарки на успеха".

Какъв ти дух, боже мой! - нима точно тоя тип мърша не ми е амплоато, попрището, специалността? Тая компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме...

Ще почака доста за истинското сражение; познавам се откъм тая страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и... най-неочаквано ще предприема онова, което ще изненада и мене самия.

Дъждовно. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца; по клоните на липата са, а един е кацнал на парапета на балкона и върти оченца като крадлив циганин: чака трохи.

- - - -

Класическият любовен триъгълник - да, това е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че тя споменава спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе в кухничката, у дома... а защо не и излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е - не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! Но не бих отказал... Хм! Какво искам всъщност???

Може би ме вълнува ловуването към тоя сексуален партньор, но вече не на познатия досега терен (лична собственост), а на жена, която очевидно принадлежи другиму пред света. Застрашен ли е тоя мъж от моето - па и що да е само от моето! - посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но вече нещата стоят другояче: не аз, той нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност като господар на положението... Щом плаща, щом поема ангажименти, главоболия, разноски около тая жена, ще рече - оттук-нататък дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

Телефонът ми звъни по пет-шест пъти; изключват и пак ме набират... Досещам се кой ме търси. Уви, не е тя. По джиесема ми се обажда Надя, по-малката от двете ми самостоятелни вече дъщери, да ми каже, че се гласи утре да ми гостиува.

21.01.2002. Човекът е много самотна вселена.

22.01.2002. Двете последни послания по джиесема от Re.: "Благодаря от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22 януари).

Днес малкият навършва своите първи седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тая жена, и колкото повече се опитвам да се отдалеча физически, просто да я отскубна и от мислите си - толкова повече ми липсва. А и тя не ми помага особено да я забравя. Като че фронт дели Re. и оная част от мене, която воюва с моето самолюбие, с гордостта ми. Защо ми са сантименталности точно сега!

...Виждаме се в учителската стая. Сами. Отначало не зная, че е влязла; сепва ме гласа й:
- Жоро, здравей!...

- Здравей! - казвам. Гърбом към нея.
- Жоро, какво става с теб? Защо не ми отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък...
- Не съм част от празниците - обръщам се, показвам й: - Виж какъв химикал ми подари Надя (дъщеря ми).

- Хубав е, много е хубав! - върти го из ръцете.
- А! - казвам. - Менте е. Ама добре изглежда.

- Можеше да звъннеш - укорява ме.

Казвам, че не се чувствам добре тия дни. Нещо подобно преди години ме е карало да няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може и да ми се размине тоя път. Изобщо, говоря, говоря... понеже ми е неловко.

Гледа ме внимателно. Съвсем близичко е срещу мен. Хубава, заинтересувана от това, което бъбря. Очарователна жена, която си знае цената! И е хем благосклонна, хем обаче като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациента на тая клиника Любовта...

Тръгвам да излизам от учителската стая:
- Пожелавам да изкарате приятно тая вечер! - махвам с лапа за довиждане.

А тя излиза подире ми. Вървим по килимената пътека във фоайето и насреща се задава червенокосо момиче, колега от началните учителки. Червенокосата мимоходом ме оглежда. Установявам го с периферното зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих вляво по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, седнах зад бюрото. Безцелно въртя из ръце химикалката от Надя. И се молех: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, но професионално, по медицински загрижена за мен. Дали ако влезеше в оня момент, бих се удържал да не я прегръщам, да не я галя и целувам?!

...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да почна да пиша, си пуснах оная мелодия от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам - Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, чаровната млада жена, която ловува. Много лично я приемам тая уж преработена стара кънтри-песен, която влюбената посвещава на своя бодигард (пазител на тялото й - буквално преведено в тоя случай с много зноен, много страстен сексуален подтекст ми звучи).

И понеже Re. ми е споменавала, пък чувал съм го не само от нея... че открива у мене излъчването на Кевин Костнър в тоя филм, сега... в празничната вечер за момченцето на милата Re., ми се ще да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт...

Но разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тия три така необходими за мен в тоя момент "работи". Най-много да пусна още два-три пъти да се върти оная чудесна песен от филма с Кевин Костнър.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: