Въведение ІІІ

("Цинк") ПРЕДАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (3.)

23.01.22. Тема за размишление, от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил".

Въобразявам ли си? - Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи и удобства ли са средствата да разбереш колко струва човекът?! Отдалечена, дори да си накрай света, ще си близо, толкова близо до мен, у мен.

- - - -

Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път - когато напускам библиотеката в края на голямото междучасие, чувам "Жоро!" и я виждам да излиза от своя кабинет.

- Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти обадя да ме чакаш... Сега какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?
- Имам учебен час - казвам, - а после... Райчо (свекърът на дъщеря ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

- Аз пък в дванайсет без четвърт трябва да съм в центъра на града - казва Re.
- Друг път тогава - казвам, - друг път ще се срещнем.
- Да, да - казва тя, - ще видя някой друг ден да измисля нещо...

Когато след дванайсет се връщам в училище заради обявената оперативка, виждам я насреща ми да върви по коридора.
- Запиши какво ще кажат - заръчва ми, - аз пък ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

- Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как да се свържеш - рекох, - но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. - Разменяме тия реплики край вратата на моя кабинет: - Тръгвай, тръгвай! - настоявам, и тя тръгна, направи две крачки, обърна се. Стои великолепна, сякаш изваяна от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с тия нейни очи... - Тръгвай де! - замахнах гневен на себе си. - Друг път ще говорим повече. Когато имаш възможност...

Не знам какво й е. Знам, че я обичам. Ала това не е оная завладяваща ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак на дъното на тоя кладенец блести сребристо доста омерзение.

"Свободен, свободен!" - пее нещо у мен, и ми носи печалната убеденост, че тая жена винаги ще я обичам, каквото и да се случи оттук-нататък; ще я обичам обаче не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича ужасно мил и близък на сърцето човек: от него нищо не искаш освен да го виждаш от време на време, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че му спори в живота. А бих ли се жертвал за него?

Дали не се вживявам в роля, която много ми се нрави, но не е именно стари номерца от селска вечеринка? О, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си - уравновесен, стъпил солидно на земята! Хлапето у мен обаче е присвило устничка, сбърчило вежди от ирония, която граничи с озлобление; "Не позволявай сантименталност да те завладее!" А възрастният у мене жали:

"Защо! Какво ти е виновна тая жена? Не виждаш ли как и тя е раздвоена. На косъм се крепи връзката ти с нея, всъщност каква ли връзка е вече! Но смири се, понеже изречеш ли сбогом, възможно е никога вече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен случайни авантюри със случайни жени, в които ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще продължиш да търсиш единствената своя любима, голямата твоя Любов".

Не съм се гласял за съпружески живот с Re. Като съпруг, подозирам, бих бил "пълна скръб". Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за очарователната жена. Нагарча ми от спомени за изневерите на някогашната ми съпруга*, не си пожелавам повече да изпадам в положението на рогоносец. Как се обяснява това опасение на човека, когото обичаш! И изобщо струва ли си да обяснявам, че не вярвам в съпружеската привързаност; нали където има "длъжен си", свободата липсва, а щом нямаш свобода, каква ти любов, боже мой!

...А може би съм просто егоист?

- - - -

Телефонът ми все така не работи и това ме спасява - защо ли си мисля, че ме спасява! Свикнах със самотата като с удобна стара дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам.

Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, тъпа показност; най-верният приятел неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник и враг... Това са то, Даровете на Афродита, Евините сладости, които те разколебават, правят те зависим от собствените ти, надигнали се издън душата ти, страсти и бесове.

Но това е адът на сътворението, хаосът като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентирите си за живота и света, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като ловци, а в действителност хубавата Евина щерка ни е омотала в мрежите си и си играе с нас като с боричкащи се в подножието й невръстни палета.

Преди години една суетна млада хубавелка, Антония Ж., заливайки се от смях ми разправяше как уловила за вратовръзката като за юлар своя страховит директор на пловдивския завод "Елпром", от когото трепереха поне две хиляди души работници и служители, и го развеждала като добитък по дебелия килим на луксозния му директорски кабинет.

"Гледаше ме предано. Карах го да лае като куче, вдигнал лапи пред гърди... Защо ли! Много му се искаше на горкия, нищо, че му бях само лична секретарка и по закон не той, аз трябваше да съм зависима от капризите му"...

Седяхме в кухничката на първия етаж в не особено богатото жилище на родителите й на тая Антония. На масата бе сервирала пържен дроб, купен пътем от близкия супермаркет. Бяхме взели и бутилка вино. Вкусът на виното не помня, червено вино беше, но сега, като описвам това "преживяване", мирисът на престоялия кой знае откога свински дроб пак ме блъсна в ноздрите, да-а, завоня ми и сега на развалено.

Нищо не се получи тогава от авантюрата. Палавата Антония всичко развали, въпреки че си бях точил зъбите; нямаше как да й открия, че майка ми двайсет години работи в задухата и нервната обстановка на тоя именно "Елпром", и значи, някакво ожесточение ми попречи да легна с мацката. Същия тоя директор бе пращал юрист някой си да снема записи от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди. За същия тоя чешит майка ми бе говорила, затаила дъх, че е властен, изключително властен шеф: крещи на работниците, заплашва ги, наложил е военна дисциплина и никой гък не смее да каже пред него в завода му.

- - - -

Поради каква причина влюбеният свято вярва, че любимата му е ангел небесен? Има ли интрига на тоя свят, в основата на която да не е някоя пищна красавица, някоя красива Елена, заради която се водят десетгодишни Троянски войни и все някой Омир ще се намери да опише колко героично се държали мъжете... глупавите наивни мъже върху рохкото и разкаляно от женски капризи поле на честта?!...

Ужасно унижените жени - известна ми е донякъде драмата им, ала не за тях пиша сега. Не ми се пише точно сега за женската преданост и саможертвена готовност. Не сега... Може би някой ден и за това ще напиша, но то е друга тема, друг мотив от симфонията на живота.

Всъщност, една жена има цената, която мъжете й определяме. Не съм склонен да обвинявам сластните Дулцинеи затова че мнозина в определен отрязък от време ходим като Дон Кихотовци, именно понеже сме влюбени и силно желаем да похищаваме розовата женска плът, а склонността ни да се самоунижаваме - ето нещо, което уважаваща себе си жена не би трябвало да прощава на зашеметения от сексуалния нагон кръгъл глупак.

Мило мое момиче! Нима си удовлетворено от навиращия се сам в ловните ти мрежи глиган? Подир предателството не виждам по-жалкък образ от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов и да го водиш на юзда, и да служи с лапки пред гърди като пале, нищо че инак две хиляди души треперят само от сянката му, от огромната власт, с която разполага, нерезът му с нерез!

Следва

tisss

_______________________________________
_{* Ася, момичето от едноименната новела. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: