Въведение ІІІ

"Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (4.)

24.01.2002. Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището (задната стаичка с големите шкафове) на библиотеката, за да не я срещна; не зная защо, но предпочитах тия дни да не я виждам. И все пак отидох заради "Записките..." на Захари Стоянов. Чета текстове от тая книга на моите единайсетокласници. Стоя пред отворения прозорец, рояк врабци вдигат олелия, чирикат, боричкат се по клонте на дървото току пред мен; ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са колегите. Пият кафе двама-трима учители и единия от тях - Вечно мрънкащият Д. върти старата грамофонна плоча, демек, оплаква се от хала на учителя в днешните безнравствени времена.

След минута чувам гласа й; дошла е да свари чай и да отнесе чашата си в своя кабинет. Правя се на отнесен, докато тя излезе. Подир нея се изнизват и останалите. Стоя сам, взирам се в гъстата мъгла навън, толкова гъста и бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е сигурно като на японец в България, самотно, но и спокойно. Какво толкова! - сякаш нищо не е имало между мен и нея! Зверчето у мен се е укротило и не драска с ноктенца под лъжичката, сърцето не се преобръща от оназ така позната доскоро мека конвулсия.

Любовта си е отишла...

Двайсетте минути на голямото междучасие почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е в библиотеката, бъбрят двете с библиотекарката, и когато се промъквам, навел очи като крадец зад гърба й, чувам познатото звънливо:
- Здравей, Жоро!
- Здравей! - махвам с ръка, без да се обръщам.

Следващото междучасие:
- Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че тя е родена на тоя ден!
- Знам - казвам, - снощи си мислех за това...
- Нещо... така... Ти по-добре знаеш какво да бъде пожеланието.
- Добре - скланям, - ще ти напиша.

И на лист от тетрадка на прима виста, без да се налага да зачерквам, подир два учебни часа, пак в библиотеката й подавам стихотворение, озаглавено "Слънчева река", в което се говори за извора, за бистрата планинска вода, която се провира между папрат и хвощ, за живота, който прилича на тая гъвкава и звънлива планинска вода; споменавам за доброто, което при всички случаи е повече от лошото в нашия живот, и значи докато човек е жив и здрав, има за какво да си спомня, на какво да се надява. И накрая, през един празен ред, добавям: "Честит рожден ден! Бъди весела, дяволита и здрава!" Па се подписах с моя неразгадаем подпис.

- Благодаря ти! Много ти благодаря - зарадвана е Re. - Доста си написал. Е, как ще го препиша сега?!

Седим един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че притесненият съм аз, не тя, която побутва кутия с купени сладки отпреде ми. Защо се съгласих да дойда, измъчвам се.

След минута на вратата отвън се почука и скачам да си вървя. Влиза детенце от първолаците, една от школничките й. През рамо Re. към мене:
- Стой де. Къде хукна пък ти! Защо не останеш?
- Не! Тръгвам. Тръгвам си! - казвам най-сетне решително.

25.01.2002. "Записките на един глупак"... за заглавие. И мото: "Като си умен, що си беден?"

Тая книга няма край. Всъщност, тия записки са моят живот, или - представата, илюзията, че някому съм нужен именно като смахнат homo scribens*. Хората не описват пораженията си, влече ги да оставят спомен за победи, не за поражения. Възможно е да се заблуждавам, ужасно да преиначавам, но колко мила ми е точно тая самоизмама!

28.01.2002. Време е да приключа тая част от книгата. Не можеш насила да задържиш една илюзия, колкото и да си бил предан, честен спрямо илюзията. Животът опровергава и отхвърля нещата, от които вече нямаме необходимост.

Отначало не знаем това, а когато една любовна връзка вече се е изчерпила, раздялата иде като най-естествен завършек. Приключва не животът, а епизод. Боли, разбира се, но тая болка ражда хоризонти, смътни отначало нови желания, които с времето ще ти се избистрят и струята бистра планинска вода ще хукне като звънлив ручей пак стремително в своя криволичещ гъвкаво бяг.

Изкуших се за момент тая сутрин, когато навън е преддверието сякаш на Пролетта - тъй слънчево и ясносиньо е небето, а въздухът гали и температурата е невероятна подир мразовитите дни; 16^оС... Изкуших се дали да не пратя по джиесема си кратичкото и категорично "Вече не те обичам! Вече съм свободен човек". Но се спрях.

Кому е нужно, та то си е само поза; пък и жената отсреща дали заслужава, строго погледнато повече да й отделям специално внимание?! Сбогом, оковаваща ме стихийо! Защо да не си го отпразнувам насаме със себе си!

Планирам лятото да се отправя с колата към моренцето. Сам. Без никакви придружители и придружителки, които да ме разсейват... Да обиколя местата, където съм бил с различни жени, с трите жени в моя досегашен живот: бившата ми съпруга Ася, Мария, Re. Да поседя край тия златисти плажове, уютни хотели, къмпинги и градински кафененца, дето някога съм преживял щастието силно да обичам и да бъда вълнуващо обграждан с женско внимание, т.е. лудо обичан.

Не за да се сбогувам, а да огледам с нов поглед, с ново самочувствие - понеже спомените са богатство, жалко е да ги носиш на гръб като воденичен камък, когато можеш да ги пришиеш като криле за раменете си.

В любовта, особено ако е силна любов, ние понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници и роби на собствената си илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво неусетно, ден подир ден, съм се превърнал, каква огромна грешка съм допуснал... А грешката ми основно е, че от един момент насетне започвам себе си силно да пренебрегвам, държал съм се като придатък към чуждия живот, отлагал съм сякаш своите планове, своето съм пренебрегвал повече отколкото е било нужно, съобразявайки се с жената, която боготворя.

Да се съобразяваш в дреболиите е нормално, но да си готов на компромис в главната посока на твоята участ, на твоята съдба - това е грях не към себе си, а към заложеното у тебе, към твоята мисия в живота. Жените имат тоя изострен усет за мъжа и ни преценяват интуитивно и точно, без даже да се замислят, понеже при тях, общо взето, логиката не играе роля. Глупаво е да им се сърдиш; просто налага ти се да преосмислиш своето и да си с пълна сила това, което си. Активно действащият естествено прави повече грешки, но именно активният човек, не снишилият се, издърпва живота напред и нагоре, прави го тоя живот наистина разкошна авантюра.

29.01.2002. Да оцелея!!!

Спомените понякога пречат да приемем промяната, пречат ни да продължим, мотаят се в нозете, връзват ръцете, възпрепятстват зрението, усета ни спрямо настоящето. Но възрастният не може да се отскубне от тяхната омайваща (и украсяваща миналото) сила. Въбразявай си, колкото си щеш, че започваш отначало, че бъдещето се е проснало пред теб като неизвървян път, като чиста страница от сега начената нова книга! Въобразявай си... ала не е истина. Стилът, ритъмът, рутината да подреждаш своето по веднъж вече установения отпреди начин ти не можеш да промениш.

Преживяното не остава зад нас, а потъва дълбоко в съзнанието ни и дори в подсъзнателните ни реакции; то ни съпровожда и по-нататък, колкото и силно да е намерението ни да го отречем, да го потиснем и отстраним от себе си.

Да оцелея, прекрачвайки граничната бразда на една отминала Любов, ще рече - да забравя. Тогава защо ми е тая екскурзия по местата, където съм бил някога щастлив?...

Джиесемът ми запиука. Единайсет часът. Re. ми напомня за себе си. Вчера пак тъй кратичко на два пъти... и около два след обяд, ми прати сигнал. Защо ми е нейното внимание! Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам желание да отговарям, да й звъня по джиесема като знак, че я мисля.

Замълчаването ми е сега моето убежище, единственият начин да поема инициативата в свои ръце.

Пак звъни, и пак тя. Тоя път продължително... И се включих в разговор.
- Искаш ли да обядваме заедно?
- Къде да обядваме? - питам.
- Ами някъде навън - рече след кратко замълчаване.
- Какво...? Солети ли ще обядваме? - продължавам почти иронично.
- Добре, извинявай! Обадих ти се просто така. Прощавай! - кани се да приключи.

Нещо трепва у мен:
- Чакай!
- Не мога да чакаму не искам да навъртам сума по джиесема.
- Аз съм си сготвил - казвам.
- Добре - отвръща. - Ще ти се обадя друг път. Сега отивам в детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

И затвори. Точно една минута сме говорили, виждам го изписано на екранчето на моя джиесем. Термометърът сочи 20^оС... Невероятно приятно, слънчево, с лек ветрец. Тоя ден Re. повече не се обади. А и аз нямаше като че ли вече за какво да й звъня.

Следва

tisss

__________________________
_{* Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: