Въведение ІІІ

"Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз се забавлявам, четейки го?" (Реплика на Good zombie)

Към Good zombie

Не се казвам Ангел Грънчаров, нито съм възпитаник на марксическия Ленинградски университет, следователно - не разполагам с монопол върху истината. Тъй че това тук моето e пристрастно, ограничено от глупави източноправославни предразсъдъци вероятно ужасно несправедливо мнение. Нямам против въпросният роман да бъде възприеман и по други начини, да речем, като „интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, но какво да се правя с тоя мой отвратителен характер, като мен лично схоластичната ирония не ме кефи! За първи път научавам за такова животно артистична ирония със схоластичното средновековно мислене, особено предвид всички онез сладости на светата католишка Инквизиция. А г-н Умберто пише именно за тоя чудесен период.

Допадат ми иронично и самоиронично написаните пародии, като „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, роден в 1923-та, почти връстник на баща ми, и „Пътеводител на галактическия стопаджия” на родения през 1952-ра, почти мой връстник, Дъглас Ноел Адамс: особено в първата третина на "Стопаджията", преди авторът да вземе да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако ми посочите и други Ваши солидни основания да започна и аз да се забавлявам с „Името на розата” на преподобния г-н Еко.

Бъдете здрав! Много се зарадвах, че се обадихте.

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ПРИСТРАСТИЯ (6.)

Продължение от 07.02.

Авторът Умберто Еко е окупирал всички възможни подходи, и все пак е неясен - може би защото му липсва смирение, а суетността му е в по-обилно количество. Не обичам, когато идеята измества преображенията на реалността. Т.е. не обичам тенденциозната (типична за реалния комунизъм назидателна, възпитаваща широките народни маси... хе-хе! - партийна литература. Живият, пулсиращ, тръпнещ от страсти живот ми е много по-мил.

Романът, добрият роман би трябвало да ни зарежда с жизненост, преди всичко с жизненост, а не с идеи. Оптимизмът в личен план не всякога може да се логаритмува като стройна абстрактна идея.

Ърнест Хемингуей пише "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; преподобният Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта на автора оказва решаващо влияние над стила му, т.е. не влияе ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина?!

Иисус според легендата е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, свикването с ритъма и изненадите на битието, питам се, влияят ли върху начина, по който говорим, обсъждаме и пишем текстовете си?

Приятелят Емил*, понякога имам това чувство - на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам поне с петнайсетина лазарника по-млад от мен (когато според фактите е обратното). Тъй че и възрастта като аргумент не всякога звучи меродавно.

- - - -

Разправя ми днес колега... с жар, присъща на млада жена, как преживяла изневярата на съпругата си неин познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил; от една страна, мразел неверницата, от друга - страстно, чисто плътски продължавал да желае мръсницата.

- Какво да го посъветвам? - пита леко патетично, говорим на четири очи. - Какво да го посъветвам, като е толкова нещастен горкият, а не зная как да му помогна?

- Трябва да й е благодарен - отговарям хладен като ледено кубче в чаша уиски, - а не да я мрази. Понеже честно все пак го е уведомила, че си тръгва, че не го е заблуждавала, а му е отказала да си играе повече с тялото й. В тия, телесните де! - отношения мъже-жени поне всичко е пределно ясно.

- Какво говориш! - възкликна колегата. - Аз, като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Той е толкова добър, мил, интелигентен!

- Представи си, кажи му да си представи за миг, че жена му се е върнала вече при него. Знам, има доста такива случаи... Но ще си възстанови ли той доверието в нея??? Така че нека преболедува болката; налага му се сам да извърви тоя път през тресавището. И когато усети твърда земя под себе си, ще прогледне, че всъщност от неговия живот си е отишъл Предателят; и тоя мъж ще е вече свободен, освободил се като афроамериканец в Тексас от една Голяма красива фалшива представа.

- Невероятно! Не, това наистина не ми е минавало през ум - възкликна симпатичната ми събеседница.
- Най-добре ще направи да й благодари, като я заведе някой делничен ден на ресторант - добавям. - Да се постарае да не я мрази. А ако може... обаче не съм сигурен, че ще успее... да погледне към нея с любов.

- Защо? От къв зор... с любов!? - толкова се изненада, че проговори на жаргон моята мила и чаровна събеседница.
- Защото - отговарям все така хладно - оназ хубостница му е решила може би най-съдбоносния за един мъж проблем: коя да чука (казано и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на ония двама се е изчерпала. Женицата е права, но му трябва време, за да я разбере, да вдене, да престане да я обвинява и издава съдебни постановления сред приятелите си.

Ако беше ме попитала как човекът да погледне с любов тая, която вече не обича (пък плътски желаел, ръбчото му с ръбчо!), щях да река: че когато спреш с плътта си да жалиш по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг мъж или жена на тая планета; "с любов" тогава ще рече "с уважение, с разбиране, с опрощаващо, а не със завистливо внимание".

- О, той много страда! - рече колегата и нави на показалец крайче от дългата си руса коса. - Никога не бих предположила... Бяха толкова задружни, толкова здраво семейство! Планираха да заминат за Канада и там да се устроят, представяш ли си?!
- А защо тоя хубавец си е избрал да хленчи баш на твоето крехко рамо? - полюбопитствах ей тъй мимоходом, нехайно. - Как мислиш, това негово хленчене случайно ли е!!!**

14.02.2002. Като казвам "невъзпитан", "липсва му възпитание, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст"... Като казвам това по повод новия приятел и любим на Re., опитвам се всъщност да заобиколя, да пропусна точната дума "безнравствен".

Бъбрим на чаша кафе в хола с очарователната Re.; тя просто грее пред мен; качила е нозе на табуретката и се е изтегнала удобно върху червения диван отсреща. Като чу това, усетих го - сви се като пружина, стана решително и отиде в кухничката да мие кафяната си чашка:
- Тръгвам си! Не са ми приятни такива приказки. Сега вече съм убедена... Той е Човекът!!! Всъщност, мечтала съм си цял живот досега за точно такъв мъж, който...

- ...Който на петнайсет-двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш - допълвам, доколкото ми е възможно, със спокоен тон.
- Точно така! - долита решителният й глас.

Ставам да я изпратя до вратата на апартамента.
- Ще ти се обадя някой друг път, когато не си в злобно настроение - рече, усмихна ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча нейното звънливо колоратурно сопрано: - Чао скъпи!

Дойде преди по-малко от три четвърти час. Бях чул краткото позвъняване откъм антрето, бях чул как подрасква и почуква нетърпеливо по вратата ми. Беше влязла, беше се събула като у дома си, окачи палтото си на закачалката, тръгна из стаите: "Я аз да проверя променил ли си нещо! Ха, нищо не е променено!" И подир минута-две: "Как си? Какво правиш без мен?" "Ами нали знаеш - отвръщам, - чета книжки, ровя се из бумащини, графоманствам, демек, пописвам туй-онуй." Като предложих да направя кафе, рече решително: "Остави, кафето аз ще направя. Ти не го правиш толкова хубаво като мен".

И значи, бяхме седнали вече в хола и от приказка на приказка стигнахме до тая моя реплика, че любовникът й е невъзпитан, липсва му с две думи казано прословутото "домашно възпитание". Значи!

Това беше вчера сутринта. След час запътих се и аз към училището. По пътя си купих цигари, купих и един голям шоколад; помислих да си го разделим с нея. Звъня й, движейки се по коридора на втория етаж: "Къде си?" Отговаря ми пак по джиесема: "В детската градина съм". "Добре" - рекох и приключихме. Половин час по-късно получавам следния есемес: "Благодаря, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само не знам защо се опитваш да ме засягаш... Нищо..."

Отвърнах след час със следното послание, пратено и то като есемес: "Най-близкият човек си ми. Моята любов е такава". Въобще, изтрепвахме се и двамата от куртоазия.

Записвам тия неща, след като е минало денонощие. Денят е весел, свеж. Слънцето напича. Тоя ден е Празникът на влюбените, на Свети Валентин според католическия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я тая хитруша, изобщо нормално ли е да изпитваш вълнение спрямо човека, който те е предал в любовта???

Не съм я канил да ми гостува вчера. Дори не ме и предупреди, че ще идва. И все пак зарадвах й се; приех я като наистина мил и най-близък до сърцето ми човек. Жена, боже мой! И то каква жена!... Неприятните въпроси обаче са си неприятни въпроси; може да си замълчавам, да не подхващам тая тема за предателството и прочие, но когато ми навират в очите очевадна*** несправедливост, нямам право да премълча, да се съглася, да ставам удобен слушател на сантиментална неистина.

Следва

tisss

______________________________________________
_{* Роденият през 1933-та Емил Калъчев.

** Познал съм. Не мина и година подир тоя мухабет, и човекът наистина си я взе за съпруга.

*** Думата "очевадно, очевадна" била знак за комунистически деформирано съзнание... според мнението на философстващ идиот във форум "Политика" на all.bg. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: