Цитат:

---

...не разполагам с монопол върху истината. Тъй че това тук моето e пристрастно, ограничено от глупави източноправославни предразсъдъци вероятно ужасно несправедливо мнение. Нямам против въпросният роман да бъде възприеман и по други начини, да речем, като „интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, но какво да се правя с тоя мой отвратителен характер, като мен лично схоластичната ирония не ме кефи! За първи път научавам за такова животно артистична ирония със схоластичното средновековно мислене, особено предвид всички онез сладости на светата католишка Инквизиция. А г-н Умберто пише именно за тоя чудесен период.

Допадат ми иронично и самоиронично написаните пародии, като „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, роден в 1923-та, почти връстник на баща ми, и „Пътеводител на галактическия стопаджия” на родения през 1952-ра, почти мой връстник, Дъглас Ноел Адамс: особено в първата третина на "Стопаджията", преди авторът да вземе да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако ми посочите и други Ваши солидни основания да започна и аз да се забавлявам с „Името на розата” на преподобния г-н Еко.

---

Цитат:

---

--------------------------------------------------------------------------------

Какво възторгва толкова нашите апологети на Умберто Еко (роден в 1932 г.)? Та писаното вони на средновековна плесен. Дразня се, че виждам в романа "Името на розата" снобския напън за реванш, за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос като връх на модерния философски роман. А пък не е нищо ново, освен забравени отдавна преодолени насилия над словото.

И още един аргумент! Притчите в евангелските текстове са естествени, човеколюбиви, изчистени от детайли. Тук детайлите затлачват образа, потискат внушението: и резултатът - тежко подвижен като средновековен испански галеон, или като бомбардировач Б-52, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите... Та тежко подвижен като плътна застояла тиня се провлача разказът - говоря за романа на знатния италиански университетски плъх.

---

Струва ми се, че не се дразниш от самия роман, а от отношението на елитарните литературни кръгове към Умберто Еко и съответно, елитарния статус, който книгата е придобила. И за мен това е дразнещо, предполагам. Това което ме смущава е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст.

Има много различни очи през които може да се погледне на един испански галеон. През очите на Адмирал Нелсън, най-вероятно е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавно подвижен и съответно лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За един добър дърводелец без интерес в корабоплаването, галеонът би бил качествено извършена работа и дърворезбите и позлатения Сан Себастиан на носа на кораба, биха изпълнили душата му с радост, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на Испания.
За едно хлапе, което си играе челик(или испанския му еквивалент) на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, а за циничния еднокрак просяк на ъгала до кръчмата "Пияната русалка", галеонът би бил още един скапан кораб, а благородниците, които слизат на брега - поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента в който "Името на Розата" е попаднала в ръцете ни, но не е ли едно от качествата на писателя да гледа през различни очи?

Колкото до книгата като - "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота” - то не важи ли за коя да е книга (художествена литература)?

Екстри: