Въведение ІІІ

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (7.)

Продължение от 14.02.

Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от хубавото, от приятното, от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от грешки и Re. е напълно в правото си да развали един неизгоден от нейна страна интимен договор. Постарах се да не й преча, да не я натоварвам с моите си преживелици по тоя повод, нещо повече - отстраних се от всички ония сфери, където нейният нов любим успя да проникне, да си навре носа.

Оставих човека самодоволно да се настани в освободените от мен вътрешни пространства. Но... моите отстъпления са дотук: физически, в материален план тая жена постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот, което ще рече - за писане; защо обаче тя продължава да ме търси за събеседник и душеприказчик?! Ако онова там е пълноценна връзка, тия "изпълнения" на хубавата Re. проява на някакъв вид остатъчна любов, привързаност поради навик, заради неустановилия се още стабилно в съзнанието й нов стереотип ли е... или е белег за нещо друго, за нещо далеч по-съществено?

Обичам я не по оня начин, както бе до 18 октомври 2001-ва, това ми е ясно. И смятам, че съм го казал и съм го изразил с поведението си. Тогава???

Иде ми на ум крайно неприятната версия, че в тия два-три последни месеца човекът, когото поставях десет години (или поне последните седем от тия десет) на пиедестал, върши тихо и нежно издевателство над мене. Нещо, присъщо за преобладаващата част привлекателни в сексуален смисъл хубавици-хищници, чието самолюбие се храни именно със смачканото достойнство на мъжкарите, които са ги пожелали и са си проектирали щастие именно с такава прелестна във физическия си облик дяволица.

Да приема таз версия за истина, означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че любовникът й е невъзпитан, имах (и имам) предвид, че е изкушавал Re., някогашното "мое момиче", с материалното си благоденствие и лични перспективи за възход.

Такива неща не съм си позволявал, пък и не бих могъл... да предлагам, тъй като мисля: жената не бива да се купува като стока. Ако за някого Любовта е "Дай ми, за да ти дам!" - нямам желание за такъв тип сделка. Всъщност, любопитно ми е, вече мога по-уравновесено, по-хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на тия двама щастливи влюбени, поне тия ми предоставят живописна гледка към някакъв свой обвит в полумрак интериор.

Щастлив ли е хоризонтът пред тях? Дано е щастлив! Дяволчето у мен обаче ми подшушва, че за Re. няма друга възможност освен да приеме да бъде стока, собственост, аксесоар към нечий чужд живот - или рязко да се освободи от химерата, че можеш да си щастлив, когато друг, пък дори и най-обаятелнатата личност на света, взема решенията какъв да си, как да живееш, как да мислиш и чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любовта като подчинение към когото и да било.

Въобразявам ли си, че Re. я влече към мен именно усещането за свобода? Не, не я желая за себе си, не съм такъв глупак; ще ми е жал да я видя окована и примирена духом, това е!

- - - -

След обяд, около пет без двайсет, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" - откъслечни фразички, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, струва ми се, че е демонстрация точно като за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма; не ме интересуват техните взаимоотношения, помислих си тогава и приех за естествено, че след като тракна слушалката, тя бързо напусна помещението.

Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване.

Опитвам сега да си припомня дали някога с подобен, настръхнал от досада тон е разговаряла с мене. Не думите, тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата... Някой отмъстителен тип на мое място би тържествувал, а мен защо ми е криво?!

Когато посегнеш да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй? Не съм я виждал в такава светлина. Познавам ли я всъщност? Години наред я отвиквах да ми казва "Обичам те". И тя го замени това "обичам те", изречено сякаш според препоръките на американските психоаналитици (колкото по-често, по-добре!!!), което ме дразнеше... Та го замени това найлоново и стереотипно като американска дъвка "Обичам те" с... "Мразя те, о-о, мили, да знаеш колко те мразя!" - изречено с понижен, плътен, идещ сякаш от утробата й глас, изречено със страстна обич, както съм го приемал... Но това иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча ужасно обидно. Не-е, не му завиждам на Новичкия: "моята" Re. здраво му натри носа.

Строго изречено, тоя любим не ме интересува; иначе бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.

19.02.2002. Животът, умението да се живее... не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и естествено?

"Уплашена съм от твоята книга - каза ми 34-годишна колега, на която дадох да прочете ръкописа на романа "Ламски"... - Да, уплашена!... И знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че това е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Втората част е за възрастните читатели. Това... това са жестоки неща. Чудно ми е как можеш да съчетаеш в едно толкова нежност и толкова безпощадност. Очевидно в живота си един мъж пази много по-жестоки спомени от детството. И това е, защото вие, мъжете, сте много по-умозрителни и помните неща, които у една жена избледняват с годините."

Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, мълча. И след обяда, пак в хранилището на библиотеката, застава пред мене задъхана: "Какво става с теб?" "А, нищо - казвам, - всичко е наред." Май вече неколкократно повеждаме все същия безсмислен опит за диалог.

В отношението си с нея съм оставил нещата като самолет, който се движи сред облаците на автопилот. Не очаквам радостни изненади, а рано или късно полетът трябва да приключи, т.е. да се приземя възможно с най-малко поражения. Само дано е върху някоя равна самолетна писта, а не като челен удар в планински хребет или бетонен бункер. "Не се научих да правя компромиси, коте; май това си ми е фабричен дефект. Бъди щастлива! Обичам те." Това послание пратих като есемес по джиесема току-що. Защо го пратих, и аз не знам!

23.02.2002. Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като човече (от петгодишна възраст) съм бил подсещан, изкушаван, озадачаван от чисто религиозния подход към нещата, хората и големия непонятен свят (планета, луна, слънце, звезди, планини, Тракийската равнина, реката Марица). В ушите ми бучаха грохотно камбани от катедралите на християнството, но християнин в оня ритуален смисъл не съм - понеже не успях да приема Бог над себе си, а живея и досега със съзнанието, че самият аз (както вероятно и мнозина други биха потвърдили за себе си) съм едно от лицата на тоя бог.

И тъй, религия не означава за мен Вяра в свръхестественото, в "Царство небесно", а означава доверие в необятните способности на човешкия ум и на човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството за Добро и Подреденост, за Красиво и Хармония, т.е. все олицетворения на съвестта?!

Записано в полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.) ефир; eternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност.

Силен, но и радостен...
Убеден в своето, но не фанатик...
Влюбен и обичащ, но без сантименталничене...
С въображение, но все пак земен човек...
Чист, но не изнежено стерилен...
Бъркащ често посоките, но не отчаян...
Вземащ предвид Смъртта, но жив като огънче на свещица...
Горчив, но и смирен...
Изоставян и пренебрегван, но никога надменен, никога отмъстителен...

Такъв желая да съм. Такъв желая да бъде светът. Защото "аз" не съм само аз, а цялото човечество.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: