Развратните човеци бунтуват града, а мъдрите усмиряват бунта. Умен човек, като се съди с глупав човек, сърди ли се, или се смее, - няма покой. Кръвожадните човеци мразят непорочния, а праведните се грижат за неговия живот. Глупавият излива всичкия си гняв, а мъдрият го сдържа...
Библията, из Притчи Соломонови (гл.29, ст. 8-11)
ГРАЖДАНКА
И тогава братовчед ми удари оня точно между очите. И оня се наведе и замалко да му изкърти зъбите с глава, но братовчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един - нисичък, набит като сачма; пък аз бях с детето на брат ми, мъничкото, и ръцете ми бяха вързани, пък и в боя не ме бива много...
Тоя нисичкият откъде изскочи, удари Гьорги ей-тъй изотдолу и Гьорги, значи, като да престана да вижда, прекрачи през фургона за билети пред киното, ама някак смешно прекрачи: кракът му като да увисна във въздуха... Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се завтече към входа на киното, шмугна се в тарапаната и изчезна.
Мерна ми се фуражка наблизо и дръпнах детето за ръка да се отдалечим и ний сред навалицата.
Това беше след концерта в панаирните палати. Всички излязохме много наежени, от музиката, от бученето на мощната многоватова уредба, от фокусите на барабаниста с палките или от това, че идиотите от тая смахната група натрошиха на сцената чисто новичката китара на фронтмена някой си... е, имена джигитайски не помня. Само знам, че всички излязохме много наежени, обаче не знам защо.
Ами тия сами си го търсеха! Жалко, че братовчедът не може да си пази нервите и види ли някакви градски келемета да се дуят, хич не прощава. Ама и на него не му прощават... Има ги сега разни каратисти, джудисти, кьокушинкайци, печени, майстори по джигитайския побой с въртене на краче. Ми оня дори със задник може да те утрепе, какво повече да разправям! Ле-лееее, къде ли ги учат така да се бият!!!
...Както и да е. Отивам с детето да чакаме при колата. И след малко той идва и вика: давай да се омитаме, че някакви полицайчета са ми по петите. Викам: бате, дай аз да карам. Той: не! Тръгнахме да се прибираме в Перущица, но по пътя, някъде малко преди Йоаким Груево, ни настигнаха. Викам на полицайчетата: на малкия му се чишка, нека да свършим една работа там в храста. Наивни бяха, пуснаха ни и аз зарязах хлапето и хукнах през дворовете, преорах бахчите на верев и вече се питам къде да се спра, да се спирам ли вече или все тъй да си ровя из калта... когато ми се приходи по голяма нужда.
Наврях се в един строеж и в сумрака, гледам, почнали да наковават дюшеме, а отдолу - четири метра дълбока изба. Вдясно стъпих на незакована дъска и някакви стъкла, подпрени до стената, издрънчаха и се сурнаха надолу. Бая големи стъкла бяха, всеки случай.
Пък строежът - залепен за една схлупена къщурка, и оттам, чувам, някой иде към мен. Тръгнах да излизам, а насреща - човек, към петдесетгодишен, наметнат с нещо като дамско палто от меча кожа. Кво има, казва. А, нищо, викам, аз случайно така тъдява... Няма нищо случайно в тоя живот, вика, не те питам отдека идеш, ами кому кура му дириш тука!
Виж кво, казвам, с две голи ръце кво искаш, мен полиция ме гони. Много си ситен, вика, полиция да те гони. Не съм ситен, на двайсет и една съм. А, така ли, не ти личи. Я ела на светлото да те видя. И влязохме в съборетината. И вътре не аз, ами той взе да ми се изповядва.
...Жена му живеела в Пловдив, пък той - тук. Деца нямали. Децата, вика, като израстат и си вземат хляба в ръце, вече не са деца, щото само слабите места ти дирят и все: дай-дай-дай, докато ти вземат и душата. Ами тая къща, викам, за кого я гласиш? За никого, вика, за себе си я строя и за Оная, ако рече да се върне. Ама тя едва ли ще се върне...
Що???... Защото, вика, три копелета е окотила дотук от трима различни, само дето с трамвай не е лягала, щото в тоя византийски град още не са се сетили трамваи да докарат.
Еееееее, ядосах се, не ми се слушат таквиз приказки!
И той млъкна. Викам си, на тоя бурмите му май... А къде да отида? Братовчеда го сгепцаха, хлапето - е, то ще се върне при колата, да се оправят с него полицайчетата. За кво съм им аз сега там, за кво да ходя сега, да ме мъкнат по участъците, дето е пълно с цигани кокошкари... Не съм се бил. Не съм псувал на майка и на публично място. Чист съм като момина сълза, както тариката Иван Славков. Само дето казах на оня бабаит да остави на мира момичето. Тя може да е курва, може всичко да е, на него обаче никой не му дава право да я кепази, да я бие пред хората. Вкъщи може, тяхна си работа, ама тук, пред панаира от три хиляди души - не.
Да ти направя ли чай? - вика човекът с дамския кожух. - Имам балкански, да знаеш какъв е дъхав само. Ами прави! Ти - вика - ми сереш в къщата, хем в новата къща, дето по боли, аз чай ти правя... А бе, човече, що те остави жена ти! Дето тъй хубавинко приказваш ли?!...
Мълчи, гледа ме, а в очите - сълзи.
Еееее! Е, е... Тая не ми харесва, ставам и си отивам!... А той: забрави ли полицията, само да им свирна, и ще долетят като архангели... Ама такава лепка, как попаднах баш на тебе, викам му, а той бърше сълзи и се смее като малко детенце.Чешит!
Около четирисетте е, казва, четирисет и еднагодишна, изглежда обаче като на трийсет, щото е стройничка и с висок ханш. Много я иска животът, пък аз се уморих вече, не мога да й смогвам на крачката, та си търси по-млади. О-хо-хо-хо, да знаеш с какви мъжаги си е имала работа, как припкат подире й, как й се умилкват... Тук по едно време на телефонист се бях обърнал, ми то денонощно звъняха като в телефонна централа. Ми дорде върба мъзга пуща, нали знайш. Знам, казвам, и за върбата, и за мъзгата всичко знам. А че ти що допущаш, тая твойта бая си е вирнала куйрука, как няма да се завъртят песовете помияри?!... В кафене, на ресторант, на нощен бар, на видео, па чак на Пампорово и във Велинград после я видели с един старши сержант от парашутните сили, с мустаци и бръсната глава...
Кой знае каква е истината - успокоявам го; всеки случай, жена ти трябва да е особен случай. Пък за теб да не говорим, ти си башка!... Бий се бе, човек, я се виж какъв си силен, що си се отпуснал и ме караш чак аз да те съжалявам!
В това отношение братовчедът много повече ми харесва. Тръгна да защитава не курвата, а гордостта на човека, дето я пердашеше. Какво сме виновни, че оня излезе простак и Гьорги трябваше да употреби юмруци, за да бъде добре разбран какво има да му каже!
Сега ще си ги отработи в "шоколадената", в тухларната, демек, нали! Но е прав. И аз съм горд с него. Понеже ми е братовчед, значи сме една кръв.
Седи като баба край огнището, пъшка. Само хурка и вретено дето не държи... Кво има, викам. Нищо. Знаеш ли, момче, на кой вятърничав човек семейството ще изгори Моята, ей тва си мисля напоследък.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|