Крайпътен ресторант

СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

"Сред стар вековен парк - и гол, и заледен -
два призрака в нощта изникнаха пред мен.
Очите - мъртви, устните им - сухи,
и с мъка се долавят думи глухи.
Сред стар вековен парк - и гол, и заледен -
зовяха миналото сенките пред мен..."*

От няколко денонощия не можеше да заспи. Романът, който беше почнал, така си и стоеше на писалищната маса; до страница трийсет и трета всичко вървеше по мед и масло - очерта кръга от основните образи, обстановката: провинциално градче, скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на общинския народен съвет взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който има романтична любов с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока, от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на общинския комитет на партията...

Сблъскват се два възгледа за живота; в края на краищата, "нашите" ще трябва да натрият физиономиите на "гаднярите", и за да не изглежда прекалено лимонадена, историята приключва със смъртта на увлечената директорка, която - оказва се впоследствие, била бременна... От кого ли!

Това читателят ще трябва сам да се досети...

Криминална интрижка, но... никакви забежки по ефектното; психологизъм - строг, изпипан, тъй че работите да могат да се възприемат в два, а защо не и в три плана.

...Не му спореше на стария писател точно поради тия няколко плана на изображението. Беше си свикнал да казва нещата точ в точ, както волът в браздата; хайде сега! - ще си играем на модернисти; ами че доскоро тия двуплановости и прочие намирисваха на Джойс, Пруст, Кафка... Обаче! Нали виждаше другите как промениха тактиката.

- Преустройваме се - въздишаше и той в кафенето на културните дейци. - Шшшшт, дявол знае какво ще излезе от цялата тая кампания... Паживьом-увидьом! Паживьом-увидьом!

Кой ли го слушаше! Стадото трополеше по възвишенията на провинциалния Олимп...

Късно през нощта, към два часа, кучето почваше да обикаля из стаята, идваше при него, тикаше муцуна в джоба със сухарите и гледаше: "Хайде, миличък, легни си, почини си! Тоя свят ще се преустрои и без теб"...

До трийсет и третата страница образът на закостенелия тип изпъкна: гледаха се двамата, автор и литературен герой, очи в очи, в упор - ето, вече няколко денонощия, и ръкописът не помръдва. Героят се опитваше да деребейства не само в измисления му "живот", ами можеше да развали схемичката: разбутваше, окупираше... Направо отвратително.

Рано сутринта дойде инкасаторката за водата. Надникна в банята, записа нещо и тъкмо да си тръгне, той й предложи да изпият по едно чайче.
- Имам жасминов, китайски - рече, - много е полезен за венците и за нервите...
- А-а-а, не съм го опитвала туй чудо...

И седнаха в кухничката.

Очите му бяха зачервени, сълзяха. От учтивост тя попита какво му е, да не е някакъв конюнктивит?...
- Пиша. До късно през нощта вися над машинката - скромничеше той. А тя:
- Зная, че сте писател. Чела съм разказите ви, а и веднъж по радиото...

И му стана драго. Но не посмя да попита като как ги възприема тия негови разкази, карат ли я да се замисля над себе си, харесват ли й, с една дума.

- Знаете ли - почна тя, - отдавна се каня дали да ви разправя историята на моя живот, но вие... Е-ех, вие си имате толкова работа! - И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.

- Да-да, що да не ми разправите! - рече да я предразположи; все пак е жена, приятна жена. Е, не кой знае каква жена, явно наивна, глуповата, хм, човек от народа все пак, прост, но искрен, автентичен...

И тя, като потъна в съзерцание, заразказва...

Провинциално градче. Родители - добри, ограничени хора, еснафи. Не й позволили да продължи учението, та станала библиотекарка в читалище "Родолюбие"... Веднъж в салончето нахълтал непознат... Русоляв, висок, с очи - метличина.

Любов необяснима между двамата. Оказал се впоследствие безскрупулен човек. Пратили го с партийно поръчение да оправя батаците в общината, пък кметът, като чактисал що за птица е, прикоткал го, замаял му главата, накратко - сдушили се двамата. И така възникнал на поляната срещу старото гробище цехът за ципчета и копчета "Супер Райфъл".

Любимият се преориентирал към кметовата щерка и... в деня на сватбата, да, в деня на сватбата изоставената си прерязва вените. Прерязва се тя вените, а братчето й тича при сватбарите, при младоженика: "Бате Милко, ми кака..."

Хуква оня и... каква ти сватба, какъв дявол! Любов необяснима, и туй то! Обаче до женитба не се стига; блъснало го ремаркето на Геле, случайно уж. Бе, може и случайно да е! Сега нашичкият е сакат, крака си няма, има протези... едни такива, австрийски, много фина, много прецизна изработка, европейска.

- И все пак, щях да се венчая за него, да не бях бременна... - Тук наведе главица, подсмръкна веднъж-дваж, попи несъществуваща сълза в крайчето на окото.

Старият писател слушаше зяпнал:
- А секретарят на общинския комитет???
- Какъв секретар, какъв комитет? - запротестира тя, и като извади огромна захабена мъжка кърпа за нос, извърна се и взе юнашки да се секне. - Секретар!... Нямаше такова нещо.

- Ама чакай, чакай - припираше старият писател, - кмета не го ли бастисаха за корупция и присвояване?
- Излежа си ги като поп... Ми вий отде знаете!!!
- Е, па знам. Аз всичко чета по очите ти.
- Значи, не може да не сте чували за Теменужка... Нушито... Нали?...

- Да-а, Теменужка си ти, ако не греша. - Подпря лакти на бюрото и взе да пали луличката. Ръцете му трепереха от възбуда.

...Когато подир час Теменужка напусна самотната му обител, той сипа на кучето да лочи и отиде да си легне. Лежеше изпружен върху спитения умирисан дюшек, гледаше как в тъмното върху тавана светлинката от нафтовата печка бродира пулсиращо петно и за първи път от много години насам се почувства ненужен и унизен като пакостник, застанал уплашен пред бездната на своя собствен измислен живот.

tisss

__________________________________________________________________
_{* Пол Верлен (1844-1896), начало на стихотворението "Сантиментална беседа". Превод: Кирил Кадийски.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: