Въведение ІІІ

("Цинк") ЗА ЛЮБОВТА, КАКТО И ЗА ХРИСТИЯНСТВОТО...

26.04.2002. Подир месец католическият върховен патриарх Йоан-Павел ІІ ще посети моя роден град като официален гост. Направих си справка и ето що...

Източното православие датира от 33 г. от н.е., кажи-речи, от Христовото разпятие. В 51 г. е т.нар. Апостолски събор, в 325-326 - Никейският, и т.н. Значи, ако приема първия събор на християните от Сирия за начало (51 г.), днес нашата ортодоксална черква е в 1951-та си година.

Римокатолическата черква начева от 867 г., т.е. две години подир официалното покръстване на българите (в 865 г.) от княз Борис І. Което ще рече: католицизмът днес е в своята 1135 година.

Протестантската черква датира от 1800 г., т.е. днес е в 202-та си година.

Лютеранството е от 1524-та, т.е. днес е в 478-та си година.

Баптизмът - от 1600 г., т.е. днес е в 402-та.

Дали са прави нашите висши клирици да се отнасят с известно снизхождение, без големеене - доколкото усещам - към поляка Карел Войтила в длъжността му на папа римски. Папата и стоящите зад него дипломати и стратези на Ватикана би трябвало да бъдат приемани от нас, българите, с уважение заради усилията им да се постигне някакъв вид обединение между основните и най-разпространени версии на християнството - ортодокси, католици, протестанти, лютерани, баптисти... Без да се забравя естествено, че именно източното православие следва най-плътно посланията и завета на евангелистите, на апостолите и на самия Иисус.

България не е случайно място, а един от стълбовете, върху които се гради продължението на създадената от ап. Павел религиозна йерархия. Християнската философия може да бъде тълкувана най-различно, но истинските й основи са именно в точното съобразяване с първоначалните (свещени?!) текстове, като израз на човеколюбие, прогласено на Европейския материк.

Доколкото ми е известно, единствено източноправославната черква не се е оплискала с кръв, не се е възгордявала маниакално и фанатично от показно величие; в скромността, в смиреното всекидневно бдение над нравствеността е нейното великолепие.

С 816 години в повече е нашият източноправославен исторически опит от историческия опит на католицизма. Такива са фактите. В сферата на морала модернизациите звучат най-меко казано, странно. Един мощен компютър, например, е превъзходно средство, но пръчицата, с която Сократ е чертаел върху пясъка пред своите ученици, е много по-близо до човешката ми природа. Средствата не бива да закриват от очите ни образа, духа, излъчването на Учителя. Човекът е всъщност най-добрият храм за човеколюбието.

04.05.2002. Който е честен, няма да рече "честен съм"; "честен съм" изричат с огромно удоволствие именно измамниците, фалшивите светци, фарисеите, подлеците.

Ясното е просто; сложна е неяснотата - тя активира подсъзнателното океанско дъно от бесове, фантазии на страстта, парещи страстни изкушения.

19.05.2002. На 19 май 1990 година се завъртя на печатарската машина в пловдивския полиграфически комбинат брой първи на вестник "Демократическо знаме" - "моя вестник", орган на автентичната, първата Демократическа партия у нас след декември 1989-та. Двайсет и петхилядният тираж на първите десетина броя на вестника се топяха за два-три дни почти само в Пловдив и няколкото по-големи градове: Варна, Русе, Стара Загора, Бургас, София...

- - - -

"Една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели" - думи на Христо Христофоров от драмата "В полите на Витоша" от 33-годишния в 1911-та Пейо К. Яворов. На следната 1912-та авторът се венчава за разведената Лора Каравелова и веднага (а защо веднага?!) заминал като войвода на чета в току-що избухналата Балканска война.

"Ако има вече нещо направено у нас, то не е резултат на съзнание, а на подражание. И затова е почнато с онова, което трябваше да бъде последно, за да не е само едно парадно украшение" - пак думи на същия герой - резоньор на автора, 33-годишния чирпанлия, присадил се в снобска и самодоволна София на добре обзаведените богаташки фамилии.

В любовта на Яворовия Христофоров има обсебваща страст, което противоречи на представите ми за Любовта... Любовта, даваща, отваряща хоризонти, сестра на Свободата. Ето какви глупости ниже 33-годишният автор, уж изречени от литературния му двойник:

Христофоров (я гледа продължително): "Чувствам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... Ревнувайки те от слънцето, което те грее... Пазейки те от вятъра, който те докосва".

По-нататък в същия диалог "влюбеният" ще рече: "...аз се чувствам слаб. Силата, моята мъжка сила, гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе - ето моята слабост в тая минута".

Ако то не са предвземки, какво са тогава!

Разплезените фразички от диалога на влюбените Мила и Христофоров... Идея за разказ, където отвратително дебела и глупава възрастна "госпожа с претенции" чурулика като пиленце любовните излияния на Яворовата Мила или нещо близко до тоя лигав начин на изразяване. Пък "любимият" отсреща (в моя си разказ...) ще да трепери от... погнуса, от ужас дебеланата да не го нападне. Ей, с какъв разкош от хумор, от веселие при такава постановка на "любовта" би прозвучал монолог, който следва...

Мила: "Кажи ми още веднъж туй. Целуни ме и го повтори. Като сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа, та не ме целуваш днес... Така... Благодаря... (Засмива се.) Аз благодарих за целувката? Но как се уплаших. (Почти мрачно.) Сега аз се боя. (Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!"

- - - -

Чета бележки на акад. Михаил Арнаудов, илюстрирани обилно с реплики на Пейо Яворов относно литературното творчество и прочие; внезапно ми изгряват аналогии, сходства в сюжет, тема, настроение, внушение. Ами Яворовото "Две хубави очи" дори по начина на написване съответства в някаква степен на моето си "Дъжд в следобеда", което нахвърлих на един дъх, дето се вика, върху бюрото си в редакцията на "Комсомолска искра"...

Бях слязъл да си взема кафе и на връщане, точно пред входа на хлебарницата на първия етаж, се разминах с млада красива жена, почти момиче. Очите й ме пронизаха като електически ток. Имаше лунички около очите... Друго не запомних. Качих се, седнах в ъгъла зад бюрото си вдясно от вратата и стихотворението просто само се подреди.

Бях сам в стаята. Навън вече притъмняваше. Заплиска дъжд. Отсреща, край шадравана пред сградата на общината, прекоси жена с червено чадърче... И тя също "влезе" в стихотворението, което всъщност бе печална равносметка от приключилата току-що по онова време тайна афера с Ала (може би първата ми любов в живота). Това - през късната есен на 1977-ма, когато бях трийсетгодишен.

Започнах да търся напосоки и - "Дворът на детската градина" от сборника "Кардиф" открих като продължение, доразработка върху тема и внушение от Яворовото "В часа на синята мъгла", което пък е доразвивал и Вапцаров в "Не бойте се, деца", а по-късно - и Пеньо Пенев... в няколко доста плакатно издялани грапави като талпа стихотворения.

"Песен на песента ми" у Яворов напомня Пеньо Пеневата поема "Дни на проверка". Като не се вглежда човек в "идейния му патос", при Пеньо Пенев градусът е още по-висок, а интелигентщините и декадентските финтифлюшки съвсем отсъстват; въобще "Дни на проверка" е много-много българска по дух, по трезво самовглеждане, по рязкост и тъга.

11.06.2002. Когато посегнеш към изясняване на някой важен за много хора проблем, случва се да подразниш някого, случва се и да те унижат с думи, дори с пренебрежителен тон в гласа. Трябва ли това да те спира, да си кажеш: "Е, опитах да сторя нещо добро, не ме разбраха. Това ще ми е за урок, че в тоя наш свят човеците се делим на едни, които вземат решения, и други - които сме простосмъртни изпълнители... Значи, не ми е работа. Я си кротувай, драги! Карай си кротко каручката, значи".

Тъй сме възпитавани от малки: че сме поколение от послушни, кротки, незначителни българи... Но така ли е всъщност?!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: