Въведение ІІІ

ДВЕ ПОЯСНЕНИЯ*

1. - Придържам се към факти, Светозаре. Нищо повече. Пък и целта не ми е да отварям спор кой е по-по-най... Надявам се, с Вас се разбираме, че най-малко имам претенции да обсъждам чисто клирическия спор за икуменизма**, например, и прочие.

Желая здраве! И наистина с тия реплики ми давате глътка въздух. За което съм Ви задължен.

От Светозар:

- Да, разбира се, tisss - излагате само факти, но останах с впечатление, че желаете да изтъкнете хронологичното първенство и моралното превъзходство на източното православие над другите два клона. Пък и като помня Вашите заявени православни предразсъдъци (или бяха пристрастия?) във връзка с У. Еко... Впрочем и аз не го харесвам като писател.

Също Ви желая здраве!

2. - Религията ме вълнува, доколкото служи да се разбере някакъв пласт от човешката ни природа. А че ортодоксията пренася Иисусовите послания, каквито са били в първоначалния си вид и не посяга да ги "опреснява", "осъвременява" и прочие "тълкувания за удобство на непросветеното множество", е факт.

Между другото, според моя си версия, Калугеровският ми род започва от двама братя, избягали от някогашното Търново. Предполагам, имали са кръвна връзка с монаси, ако не са били и самите те някогашни монаси от манастир край старата българска столица. Хич не е случайно, че селището е плащало данък не към Османската държава, а към християнския мъжки манастир "Св. Никола", пък и името... Калугерово... на мен лично доста ми говори.

Тъй че имам за какво да съм силно пристрастен към източното православие, ама не съм!!!

Още веднъж - бъдете здрав!

("Цинк") ИЗДИРВАМ СЪМИШЛЕНИЦИ, НЕ ВРАГОВЕ!

Продължение от 11.06.

В училището, където общо сме към хиляда и двеста души учители, ученици, помощен персонал, администрация, имаме един голям общ проблем: как училището ни да продължи да бъде храм на науката и цивилизованото поведение. Наистина ли ще се делим на хора, които са вътре в проблема, и на хора, които това не им е тема за размишление и за работа?

Всяка учебна година губим не само значителна част от най-добрите си ученици, губим понякога цели паралелки. Дали нашите възпитаници, особено в VІІ и VІІІ клас, бива да ги държим настрана от нашето общо безпокойство? Децата ни, каквито и да са оценките ни за тях, не са наивни, не са глупави. Животът и тях ги учи на разни неща. И те ни преценяват, и те не са безразлични към училището.

Мисля, можем спокойно да им се доверим, да ги държим в течение на нашите професионални тревоги.

От анкетата, която проведох в две паралелки седмокласници (VІІ-д и VІІ-е) тая седмица в час за упражнение по умението да се обмисля и отстоява собствено мнение, съм оптимистично настроен. Не срещнах ни едно злобно или нехайно подмятане за училището и учителите. Дори, смятам, децата в някои отношения ни превъзхождат нас, възрастните, в мечтите си, в оптимизма си за България изобщо.

Каза ми колега, че не било редно да питам учениците по тия въпроси, имало си точно определен човек, който можел да формулира питанията ни към нашите ученици, особено пък такива въпроси били едва ли не опасни...

Изводите в сферата на педагогиката не започват от нас, опитът на двехилядигодишната ни християнска цивилизация с кървави букви е извел и подчертал: доверявайте се на възрастния и на детето, ако имате тревоги и притеснения, които засягат общия ни живот, общите ни духовни ценности; не се капсулирайте, не се ограничавайте в затворена група посветени. И ако сте добронамерен човек, хората ще ви разберат, а може и да ви последват.

Училището е точно мястото, където от невръстния палавник израства гражданин на Републиката. Ако в юношеските му години човекът го изолираме от сериозните въпроси, питам се, кога тоя човек ще се почувства отговорен за всичко случващо се наоколо.

Оцеляването на училището като институция и Храм на Доброто не смятам, че е работа само на специални хора. От анкетата научих нещо много хубаво: децата са привързани към своите учители. Толкова ли е трудно и ние, учителите, да ги посветим в големия ни общ за цялото образование проблем?

12.06.2002. От седмица насам романът на някой си Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" лежи на нощното ми шкафче. Преди дни прочетох първата глава от общо шестте и "не ме хвана": стори ми се претрупано, досадно, сложно четиво. Днес най-сетне набрах решителност да продължа четенето; и втората глава на романа ме накара да почна четене отначало... Сега вече усетих в какъв "ключ" (стил) е писал авторът. Видя ми се нещо разкошно, нещо "супер".

Когато фалшивото стане съвсем нагло и непоносимо, появяват се единични личности, които първо го пародират, а сетне се чуват призиви за бунт и революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните - понеже ги плаши промяната, обикновено призовават за благоразумие, докато нещата не придобият очертание на остър сблъсък на интереси, докато стане ясно, че по досегашния начин повече не може да се живее с достойнство.

Променяйки из основи обществената нагласа, обикновено отричайки "старото", забравят правилата за човеколюбие: с мръсната вода изхвърлят от коритото и детето, както казва нашенската поговорка. Така се случва у нас подир Освобождението, така се случва подир края на Втората световна война (след 9.ІХ.1944 г.), така се случи след 10.ХІ.1989-та. Първо надделяват идиотите, безскрупулните; минава десетилетие или две и един слънчев ден проумяваме, че сме си пак същите: просто извъртял се е поредният цикъл от неосъществими проекти и разочарования като последица от това.

Хубавото е, че който може, разбира: успехът нас ни главозамайва и ни прави "щастливи" егоисти; разочарованията, страданието, въобще, ни правят по-добри, по-човечни... Поколенията се менят, а историята е низ от повторения! Човекът пред компютъра не е по-съвършен от библейския Адам, крачещ подир ралото. А може би е и по-далеч от Истината, понеже от всички посоки е манипулиран със съвършени средства за промиване на съзнанието, каквито древността вероятно не е познавала.

В луксозното си жилище дори не проумява природата, смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като хармонично цяло, лукса да усещаш със собствената си кожа колко грапава и все пак любяща е Земята под нозете ти.

20.06.2002. Приключих с "Обявяването на серия № 49" от североамериканеца Томас Пинчън. Объркана работа. Побъркана проза с високо заявени претенции за артистичност, стил, многопластови послания. Не ми хареса! Тоя е луд, макар и доста интелигентен.

Накратко - пренасяме информация, която в повечето случаи не осъзнаваме или нямаме сили да осъзнаем докрай... Е, и?! В Библията същото е изречено по-величествено и по-простичко. Защо са изобщо интелигентските трикове не го разбирам г-н Пинчън.

22.06.2002. От доста време смятам себе си за манипулатор, за човек, който накланя хората наоколо не за своя полза, а за да бъдат по-истински. В основата на цялата работа, разбира се, е моето тщеславие, самочувствието ми, че мога да се справя със заплетени ситуации. Това измамно чувство ми е необходимо като гориво за двигателя.

Много е красиво да река, че Славата не ме изкушава; напротив - силно изкушен съм; но колкото по-силно изкушен, толкова по-ниско в сенчестите места се спускам. Гръмогласна похвала бих приел като удар в кръста, като варакосана рамка, в която ме оковават. В тъмнината и сумрака ми е уютно, неизвестността ми е удобна дреха; сливам се с пейзажа и тъй ми е най-добре. Защото гласът ми трябва да звучи не като глас от върха на планината, а като глас от множеството унижени и оскърбени.

Самурайският меч не се занимава с дреболии, не служи за разгонване на мухи. Тия, дето размахват оръжията си с вдъхновение, не ме възторгват. Преекспонирана страст приемам за слабост на характера. Животът по силно осветените от слънчевата светлина места не е най-жизнен; там е пустиня и ветровете разместват пясъчните планини с лекотата на дете в причудливи, но уморени и безплодни форми. Тия пясъци, тия пясъчни наноси от думи са погребали не само оазиси, но и цели цивилизации са консервирали в смъртта.

Не обичам да ме наблюдават, аз съм наблюдателят. Не обичам да ме тълкуват; аз съм тоя, който тълкува... и се старая това да не е във вреда на когото и да било.

По-лесно е да атакуваш, по-елементарно е; истинското постижение е да разбереш как действа системата... не просто да я разрушиш. Не ми се застава срещу зъби, нокти и рога; душата на "врага" е нежна, бледорозова на цвят и със зърнеста структура - тя е моята цел. Издирвам съмишленици, не врагове.

Злото е като лош дъх от устата, вони. Уханията идат на талази към нас откъм най-безобидната наглед част от Вселената. Толкова крехък и уязвим в очарованието си е току-що развилият се цвят!

- - - -

Доброжелателен? Да, дори да те дерат, да те разпват на кръст, на огън да те пекат... Ала тия три възможности са само предположения; най-вероятно е да те вземат за слабохарактерен, за Душко Добродушков. Което не е чак толкова зле, понеже ще означава, че не разбират каква сила стои маскирана насрещу им.

19.07.2002. По-често успешният, блестящият външно живот е белег за дълбока духовна запуснатост и поквара. В моята България днес идиотите и вагабонтите (пладнешките разбойници) живеят сито и доволно, но те са не повече от стотина хиляди, включително адвокатите им, журналистите им, гувернантките им, телохранителите им, шоумените им, куртизанките им. От друга страна, тия дни видях цитирани хладни статистически сведения, че всяка година около три хиляди българи слагат край на живота си поради нежеланието да живеят в унижение по разни причини, и това са преди всичко възрастни хора.

tisss

_________________________________________
_{* До Светозар, пратени и получени като ЛБ.

** Движение за обединение на разделените от хилядолетие насам християнски общности по света в единно цяло. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: