Въведение ІІІ

("Цинк") ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И... НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

27.07.2002. Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си от тоя свят напоследък значими за българската нация личности. Преди две седмици, на 82 години, болен от рак почина Николай Хайтов. В началото на тая седмица бе погребението на актрисата Катя Паскалева. Снощи съобщиха по новините, че издъхнал поетът Христо Фотев.

От три часа днес с малки прекъсвания целия следобяд (и досега) вали дъжд. Небето плаче. А аз не съм излизал от къщи. Креслива чалга веселеше циганите от блок 226, но дъждът явно им попречи да тероризират притаения, смълчан квартал, населен от десетина хиляди потиснати българи.

Не си спомням циганските кражби и мародерства да са се радвали на повече благосклонност от Българската държава. На българина му натискат лицето в калта; циганите стават все по-шумни, все по-празнични, все по-високо заявяват претенциите си (и сигурно с основание!), ала малцина са между тях онез, дето смятат, че имат и известни задължения към общността, на чийто гръб живеят, докато Българската държава, както и администрацията на Обединена Европа ги покровителства за наша сметка.

Тая вътрешна политика постепенно нагнетява напрежение между българи и цигани. Лъстивите демагогски приказки за общност на нацията отдавна стават все по-безпочвени. Ако някой планира да намразим циганина, очевидно успешно си върши работата.

30.07.2002. Та заговорихме завчера с Емил за отиващите си от тоя свят значими за българската ни нация личности. С кончината на един политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическата смърт на един артист, на човек на изкуството - да го кажем, бележи началото на равносметки в сферата на масовото съзнание.

Живият актьор, писател, поет, литературен критик, музикант, художник в известен смисъл ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делничната врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания или - обратният случай: пози на скромност, пози - казвам... а не естественото смирение на простосмъртния. Все по някакъв начин това пречи на отношението ни.

Ето го жалкия факт! - големите личности придобиват ореол едва след като буците пръст изтрополят върху сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като приятели и роднини изплакнат очи от сълзите и траурните речи отшумят.

Животът продължава, и значи, истинският (не набеденият) творец заживява в духа на нацията най-великолепен едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, в България и на Балканите. А може би навсякъде е тъй.

- Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Георги Божилов върху мраморната плоча - казвам. Пием си кафето, вали дъжд, по булеварда със свистене прелитат леки коли; неделя е, тъкмо време за равносметки. - А Хайтов - продължавам, - бих отредил за Хайтов някое високо, усамотено място. Които отиват, да им се налага да се задъхат от изкачването, да им се разтупти сърцето.

- Как никой не изрече, че е велик, докато беше жив! - възкликва Емил, докато си пали цигарата.
- Е, велик - дразня се, - това велик отблъсква. Другояче го усещам; много близък как да нарека велик?!

Николай Хайтов е от оня тип големи автори на България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Колко остри сблъсъци, колко настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Такъв вулканичен темперамент, и винаги убеден до крайност в определенията си. А естеството на живота е гъвкаво, измамно, на приливи и отливи, както са писали древните мъдреци: има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни...

Не виждам по-чувствителна, повече изпълнена с тревога и напрежение фигура сред писателите, доживели третото хилядолетие у нас. Чарът му е именно в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм оная страна на унижените и оскърбените, от чиято среда се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, йерархически строго подреден пейзаж на родната култура. Можеш да не се съгласяваш с него, но не можеш да го пренебрегнеш, да го заобиколиш.

Затънали до уши в това тържество на травестити, палячовци, парцалени кукли, насилващи се да ораторстват от името на българина, джуджета на духа с пура в ръка, говорещи с изкусно задебелен глас, подпухнали от надменност и сарказъм с циничен, сексуален намек, хора без домашно възпитание... Затънали в хаоса от преобърнати наопъки нравствени стойности - все уж в името на "демокрацията" - сега разбирам, страшно ни е нужен Хайтов като духовно излъчване.

В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция... Отваря се дума за онова, дето са излъчвали снощи по националната телевизия, и покрай другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... (Тук назова един от могъщите босове, някогашно борче, което днес може да купи презокеански лайнер за рождения ден на благоверната си.) . Та тоя г-н Голям Бос тихо и скромно се курдисал в редичката опечалени, положил букетче в ковчега на покойника, постоял минутка-две с наведена главица и все тъй мълчаливо излязъл от полезрението на телевизионните камери.

- Каква работа има един кокошкар да се мотае на онова осветено пространство точно в такъв момент? - извиках; сам себе си изненадах, и разбира се, веднага съжалих... Такава реакция от моя страна, моля ви се! Защо бе, викам си, бива ли бе, господин даскале!

- Защо бе? - рече колегата Митко Радев. - Възможно е наистина да уважава Хайтов. Що да не отиде на поклонението, що като е бандит! То си му е човешко право. Кой си ти, да му забраниш?!

Нямаше къде да отстъпвам; повтарям, съжалявах преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, наистина кой съм! Нима е забранено мафиотският бос да изпитва почит към писателя Хайтов, лично пристрастие, тъга? Чувам, сред бандитите имало и свестни момци, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на Симпатичното лошо момче... Та ето, по тоя повод наложи ми се да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър на САЩ с актьора Робърт де Ниро.

...Значи, двама братя се виждат в гостната у майка си. Дошли са поотделно и случайно се засичат тук. По-малкият: отвратителен, лигав като гол охлюв, наконтен, мазен, хитрец на дребно, провален като човек - вече си сърба кафенцето, когато се появява големият.

Големият (Робърт де Ниро) е могъща личност, дон, един от страховитите кръстници в престъпния свят. Майка му сервира и на него кафенцето, и значи, се оттегля, завира се пак при тенджерите и паниците да трака нещо, да готви в омърлявената си кухничка. Като фон, от съседното помещение едва чуто долита говор и музика от някаква местна провинциална радиостанция... Абсолютно равна, непретенциозна ситуация. Какво ли пък толкова може в такава ситуация да се случи?

И тъй... Големият внимателно взема чашката с кафето и започва да си разбърква захарта, като бавно, много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко стъпки надясно по дължината на масата, дето се е курдисал малкият, Кокошкарят.

Две-три минути навярно трае цялата сцена. Малкият разбойник е дошъл пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадил, но то се разбира - съзерцава го с такъв един предан, кучешки топъл поглед... гледа крачещия из стаята явно настръхнал брат. Звукът от лъжичката в порцелановата кафяна чашка, мълчанието... (Побиват ме тръпки, колкото пъти си спомня тоя епизод.) Тихо големият Робърт де Ниро произнася, сигурно ужасно неточно предаден от мен своя великолепен монолог. Повтарям, всичко е казано с тих равен тон, почти кротко сякаш, почти печално:

Братко! Ти си ми брат и аз не мога да променя това положение... Нищо, което и да си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат, защото сме синове от една майка... Имал си... и пак ще имаш и занапред всичко, което си пожелаеш. Пари? - Пари. Мацки? - Мацки. Екзотични острови и околосветски пътешествия? - Да, всичко, което пожелаеш: лимузини, яхти, крайморски замъци, адвокати, висока длъжност в директорски бордове, банки, заводи. Всичко, разбираш ли!

Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно... Не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да й кажа кога ще идвам, за да те няма... Не искам да усещам миризмата от твоето тяло, дъха ти, приказките, шегичките, парфюма, оплакванията ти... Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш... Но предупреждавам те... за пръв и последен път те предупреждавам... Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.

ПОСЛЕСЛОВ

Есето излезе първо в малотиражния "Арт-клуб" през август на 2002-ра. На 7 октомври същата година вестникът на Мултигруп развя чаршаф от две страници захаросано интервю, поднесено от главния редактор на "Стандарт" г-н Юлий Москов. Визираният по-горе бе показан в обаятелни краски и с две чудесни фотографии под нафукания цитат - очевидно верую на "великия човек": Любимият ми хотел е този, който още не притежавам.

По-добрата от споменатите две фотографии после бе монтирана в траурната зала при собственото му опело на боса.

tisss

_____________________
_{* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: