Въведение ІІІ

("Цинк") ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

03.08.2002. На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна от мене, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, дето - за последно под наем - деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17.

"Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" - с писклив гласец викаше всеки ден по няколко пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името) и снахата Луиза: да им шета, готви и наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мене и седем-осемгодишната ми сестра Ели мълчаливо, с едва затаено презрение. Докато мъжът й беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко от тия, които и на мравката път струват.

Бо-о-оже, оттам съм намразил тия женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, навита на книжни фишечета, за да станела къдрава.

Не знам защо Мария Нейкова я свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желанието да посветя бъдещите си подвизи на някое прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с една руска песен, където рефренът бе "Третий должен уйти".

Разказваше се в тая песен за момче и момиче, които се обичат, но се появява трети; момичето изоставя любимия и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" - третият е излишен, казано в прав текст. Мисля, и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм толкова сигурен...

Е-ех, какви знойни вечери бяха!

Към къщата, дето живеехме, можеше да се влезе и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, и всичко това - обрасло със сочна трева, бурени, живовлек и в дъното на поляната - високи до гърдите ми, магарешки тръни.

В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове през септември на поляната вечерно време често се появяваха непознати батковци с китари и кварталчето наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила - хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме - двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната.

"Правят й серенада на Лила" - пулехме очи, искрящи от любопитство и неясна някаква тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите, естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура, мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез гръцки песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата отзад под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

Толкова имам да разказвам, толкова аромати и трепети неясни като копнеж под звездно небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото сякаш над улица "Пещерско шосе" Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитаха пак от тая потънала в мрака на езическите времена грамада.

- - - -

Романът "Ламски" изскача - ползвам метафора, изречена от В. Г. Белински* - изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк.

Ламски е духовен син на всеславянския рефлекс за хумор и пародия в трагични и отвратителни обществени исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече проявила с уродливото си лице, а т.нар. "нов морал" се олицетворява от алчни и ограничени самозванци, наричащи себе си "демократи", "антикомунисти" или кой знае защо - "дисиденти", което ще рече: не баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма.

Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия "идиличен" свят на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота.

Тия пародии се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие от развоя на християнската цивилизация; те би трябвало да внушават, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначените царски вестоносци (писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

08.08.2002. От това, че циганската чалга така кресливо, така разярено ме следва по петите, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, толкова показност в уж-любовта и в страданието за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

09.08.2002. Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Куюмджиев, турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, как пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

11.08.2002. От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", романа на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година, сред ужасите и подлостите на войната, когато българската нация се сбогува с идеала си за обединение на българските земи в една държава.

Чета бавно, непрекъснато правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев. Възможно е Д. Димов да е ползвал тълкуванията на Н. Станев.

По повод образа на Елена Петрашева...

Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа - своята обективност и независимост от страстите.

Хубавата жена не бива да се притежава, а е достатъчно само да й се любуваме. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от неудовлетворение и стремеж за все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

Липсата на мярка погубва личността. Изкушенията са много силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да им устоят на тия изкушения, а и да не се съсипят от алчност и самовлюбеност.

Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат сред мъжете!?

Пази, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен е силен характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива.

Радостта от живота няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина.

...Дочетох романа.

Чете се бавно. Усложнена, "провлечена" проза. Не е от южняшки или дори от славянски или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е текст в стила на умозрителната и пронизана от идеално прави линии немска литературна класика.

Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният й аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната белетристика на Камю. Обичам, когато литературният герой ме зарежда с енергия, а не обратното - да ми навява трагично усещане колко преходни сме в суетата и страстите.

Следва

tisss

______________________________________________________
_{* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик и публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя сякаш структурата и постиженията й. И като помисля колко обидно кратко е живял...

** Издание на "Български писател" от 1974 година. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: