Въведение ІІІ

("Цинк") ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

12.08.2002. Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 година. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на "Фиеста" на Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Ърнест Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре размишление, докато при североамериканския писател има щрих от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, но тоя щрих много повече пространство отваря за съпричастие, за доработване на оценки у читателя.

Немският, педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесни улеи; привидната лековатост у Хемингуей е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с доверие към света и жал.

- - - -

За романа "Ламски"... Тая книга се писа почти десет години дотук. Не ми се е налагало твърде да доизмислям, доукрасявам или преувеличавам; действителността ми поднасяше през тоя период, между 1994-та и 2002-ра, каскади и фойерверки от жизнерадостен смях, който иде от съчетаването на велико и нищожно, от капризи на грандоманията и жалката същност на духовния червей, изкачил се до върховете на властта.

В края на ноември 2001 година се обърнах по телефона към редактор и собственик на проспериращо, известно с поредицата си любовни романчета от бабино време издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, човекът отсреща се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в тяхната издателска политика, но все пак... ако толкова настоявам, да съм го потърсел подир месец, за да поговорим по-обстойно, тъй като точно тия дни, значи, предвид Коледните празници, се чувствал зает, бе, направо казано - здравата претоварен.

И реших, че е логична реакцията му, че от мен се очаква да не досаждам на тоя и оня литературен лъв, това или онова литературно сдружение, че от мен се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, пък и на техните творчески екипи от литературни критици и литературни редактори-стилисти, ами всичко ми подсказва, че най-достойно ще е да се нагърбя да изкарам"Ламски" сам, единствено на свои разноски на пазара. Колкото и да чувам предупреждения, че това ще да е акция самоубийствена, акция саморазрушителна.

"Само че не са познали, господата и госпожите, самонавивах се... - ами тия дами и господа, търговци и производители на стоки всякакви, просто не са виждали автентичен Дон Кихот. За автентичия Дон Кихот именно това е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато тоя риск те прави наивен и смешен в очите на професионалистите-занаятчии и търговци в Храма, от които зависят толкова неща в сферата на културата изобщо". И не само в България...

Обвита в луксозни одежди, посредствеността се тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, с месеци появата на следващата част от "найй-великото творение на века" - поредната изгъзица с фантасмагории, които нямат нищо общо с живота, който живеем. И по тия фантасмагории се проектират филм, че втори, трети филм. Провеждат се т.нар. кастинги за избор на най-подходящи актьори, които ще представят книжния образ на екрана. Овации се чуват дори и затова че единият от противните образи в романа ще се изпълнява от нашенче. Па щом е наше момче, няма да е толкоз противен изсмуканият от пръстите на скучаеща английска домакиня сюжет...

Отбелязвам го. Факт. Нищо лично! - както се казва в такива случаи.

Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазенце под наем и ровене из кофите за боклук, че в преследване на мечтата да види биографична някаква история под формата на роман заложила семейното жилище да плати на печатарите за хартии, труд и мастила. Заложила апартаментчето; банката-лихвар после, позовавайки се на закона, я прогонва чрез съдия-изпълнител и полиция от семейния наследствен имот. Кой й е крив, че е била наивна!

Сега бившата даскалица обикаля контейнерите за боклук, а като си засити глада, сяда на трикрако столче край някоя спирка на градския автотранспорт и подрежда на сгъваема туристическа масичка тухления си роман, който е съсипал живота й. Предлага го на половин, на четвърт цена, малко остава да иде да го продаде във вид на хартия за претопяване. В краен случай и оттам ще падне някоя пара, а!

Та ето, като знаех всичките мизерии, които се крият в лъскавата мечта "своя книга", "книгата на моя живот"... Като знаех тия "хубости", реших да тръгна с главата напред срещу крепостта на печатарите и издателите в България. Майната ви, ще си издам романа на собствени разноски, ще направя точно обратното на всички ония коленопреклонни унижения, на които сте се наканили да подложите неизвестния автор, само за да го признаете за автор. Книгата вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода, процентът печалба е важен. Ще се опитам да ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука му на някого, че си решил, драги, да си издадеш книжлето!

И тъй като за такава самостоятелна акция се изискват немалко пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в учителската взаимоспомагателна каса, че да тегля нужната сума. Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойният начин за твореца от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задници.

Не се сърдя. Не обвинявам. Да минат своя Рубикон като автори се случва на повечето пишещи, които съдбата не е погалила с розово гъше перце. Изобщо, думичката "напук", мисля, най-синтетично, най-изчерпателно формулира "обстоятелствата около раждането на "Ламски" точно на това място - Пловдив, България, 42-и паралел, задния двор на благоустроена Европа.

13.08.2002. Четейки третата част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, т.е. до 195-та от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-36 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, който отключва съпротивителните сили и оголва човешката същност, очиства я (макар и не докрай) от налепите на суетността и останалите розови илюзии за щастие.

Българският автор е по-универсален, внушавайки разрушителната стихия на фанатизма изобщо (комунизъм, йезуитщина, фашизъм, нацизъм, страхотна увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби).

Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи - на д-р Рийо при Камю, и на Фани Хорн при Д. Димов, са родствени характери: първият - монолитен остров в разбушувалия се океан от уплах и смърт, вторият - сам обладан от вътрешните си противоречия... Но и двата образа - силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам как заживявам по-интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота.

Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред фанатизма като пред главното зло от древността до наши дни.

Фани Хорн е чудесен образ на женствеността; струва ми се обаче, че авторът е прекалил в идеята си да покаже Любовта като разрушителна егоистична стихия в духа на Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен като читател изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на нейния автор тая влюбена Фани Хорн. Защото, каквато и да е, Любовта е все пак висша творческа енергия.

Край на частта "Цинк"

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: