Въведение ІІІ

("Нищо случайно") МИСИЯ И НЕВЕЖЕСТВО (1.)

14.08.2002. Току-що по телефона от Пазарджик се обади учиная ми Трепка. "Снощи в пет часа - каза - почина Васка."

Леля ми Василка, както е всъщност името й, е родена шест години подир майка; двете си приличаха по сприхавия нрав и изостреното чувство за справедливост, черта на двата майчини рода - Перущенския и Калугеровския. С това пусто изострено чувство за справедливост към собствените си деца бяха склонни да се отнасят най-строго и безкомпромисно. Като жени, сега си давам сметка, бяха обичани - всяка от своя съпруг... може би повече, отколкото самите те обичаха. За разлика от най-малката, най-кипрата от сестрите - леля ми Виолета, която се настрада от своя съпруг, но дума не издума против него, а го крепеше като малко детенце, когато той на стари години се поболя и често ронеше сълзи, като ни видеше, тоя силен-буен някога и все налитащ на бой Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко.

Леля ми Васа си отиде от тоя свят в 71-та си година. Когато тръгнахме да изнасяме сандъка, оказа се тясно антренцето и мъртвата ме фиксираше строго с полуотворените си застинали очи, скръстила ръце между карамфилите. Докато накланяхме на една страна сандъка с мъртвата, имах чувството, че всеки миг ще се захлупи по очи и ще се изсули на цимента. "Хич не й се тръгва" - мина ми щурава мисъл през ума.

16.08.2002. Вчера започнах поредния ремонт на колата. Взех двайсет лева назаем от съседката Стела, обещах да ги върна до края на месеца. Разбити са двете карета на кардана; затова ми бяха нужни тия пари. Иначе можех и да го изгладувам тоя период до месечната даскалска заплата. Завчера се охарчих в автосервиза, дето Павел, човекът, при когото напоследък често се отбивам да си пием кафето, хич не беше склонен да се заеме с тая терсене работа. Но какво да ме прави, нали му бях приятел! У нас в България човек от приятелите си пати, не толкова от враговете! Потъна в пот тоя Павка*, докато оправи реактивните щанги към задния мост на жигулата.

17.08.2002. На балкончето съм. Запалих цигара, кафето ми е топло, ароматно, денят е облачен, около 22^оС. Снощи към 2 часа се будя от някаква младежка компания, която усърдно се веселеше с чалгаджийска помия. Събудих се и след минута-две заеча оназ сръбска "Йорговани" ("Люляци"), която в представите ми е знак за излизане от кризата около историята с Re. Ставах, разхождах се из стаите, пак лягах, натисках си лицето във възглавницата да спя, спах на пресекулки до 6 часа и в 6 слязох в гаража да дооправя нещо по колата.

В 7 се качих и пак спах, до към 10. После разглобих видеото и успях да разблокирам механиката, която се нуждаеше от смазване. Между зъбчатките от пластмаса сложих малко крем за ръце вместо технически вазелин и... видеото проработи.

Пак легнах да спя; навън захващаше да ръми. Спал съм до към 1 и нещо. Пържих картофи, ядох и ей ме сега с четиво за Албер Камю на балкончето: ровя се из предговора на книгата му "Чумата". И междувременно още куп дреболии ми се въртят в ума - равносметки, съпоставки и над всичко това виси отвратителният въпрос "Кой съм, защо се обръснах в десет и половина, защо никой не ме търси, не ми се обажда; ще си отида някой ден и светът няма да усети, че съм си отишъл; защо живея, Боже мой; защо не мога да се влюбя отново?"

Ето и сега, пак заръмя, чувам нежно шумолене в листата на липата под балкона и хем ми е печално, хем ми е хубаво; ама че работа! Подухна свеж ветрец, ще ми се да съм някъде другаде, но и тук не е зле, мисля си.

- - - -

Роден на 7 ноември 1913-та в алжирското селце Мондови, израснал в земеделско бедно семейство, на 29 години Камю публикува първия си роман - "Чужденецът", на 30 години - есеистичният сборник "Митът за Сизиф", на 34 години - голямата книга на своя живот, романа "Чумата", главна причина да бъде отличен на 44 години (през 1957-ма) с Нобелова награда за литература. Умира при автомобилна катастрофа на 4 януари 1960-та, когато съм бил дванайсетгодишен.

Дванайсетгодишен, правих първия си вестник в живота, ученическия хумористичен лист от три страници с тъпото именце "Бодливата писалка". Закачвах го тайно преди сутрешната смяна да нахлуе в училищния двор, смесвах се с тълпата пред тия шарении от сатирични мои текстове и неумели карикатури и наддавах ухо как го оценяват. Най ме кефеше, че гадаеха кой ли може да го е направил това нещо тук, на стената в класната стая на VІ-а...

Записвам си ония работи за Албер Камю, и над главата ми виси простичкият въпрос: "А аз? Какво съм направил до тая си възраст, в която съм сега, когато седя и си пия кафето на балкончето, а дъждецът ръми в августовския прохладен ден?"

19.08.2002. Вчера получих половината от поръчаните през октомври 2001-ва 250 екземпляра визитки. Човекът беше обещал да ги отпечата до края на седмицата, а се извъртяха около шейсет седмици, но все пак наполовина работата е свършил... Не са в тоя вид, който имах наум, и не ми харесаха отначало; още повече, че е пропуснат Е-mail адресът (идеята за страница в Internet...); после обаче реших, че Тодор Чонов (печатарят) е изчистил част от знаците на тщеславие - една от слабостите ми на саможивец. Май започнах да харесвам тия визитки...

Събудих се в четири, па се зарових из шкафовете с книги; отделих десетина, в които авторите им са ми надписвали на ръка любезни послания. Спомних си за пътните наброски на пловдивския автор Атанас Сейков от един брой** на литературния алманах "Юг". Сейков ми го подари тоя екземпляр, където от 127 до 140 страница е публикуван откъс от пътеписа му. Откъсът е наречен "Надникване в Япония - ІІІ" и въобще, и досега не съм си направил труд да го прочета...

Та господинът само си е поставил автографа и е отбелязал датата 29.ІІІ.1984 г.

Случихме се съквартиранти за една нощ в хасковския хотел по време на литературната тридневка "Южна пролет" за млади, току-що издали дебютните си книги автори. Беше жест от негова страна, не знам защо - може би понеже за кратко, за един ден... станах център на внимание сред пишещите братя и сред снобеещата публика: четох текста на посланието си до Георги Джагаров, сетне проф. Иван Попиванов нещо се заяде публично с мене, та присъстващите взеха, че ме обградиха с внимание... Искаха да си купят стихосбирката "Сутрин рано" или просто да бъбрим за литература.

Нямах ни една бройка от "Сутрин рано" и това на мнозина се стори още по-интересно, вероятно и защото освен прочита на писмото, без да съобщавам до кого е пратено, рецитирах болезнено гневно стихотворение a la Пеньо Пенев в хасковския киносалон "Клокотница" по време на литературното четене.

От оная нощ в хотела си спомням, че съквартирантът ми хъркаше яко, че от другия ъгъл на стаята се излъчваше ароматът на кисела пот, и като не можех да заспя в присъствието на тоя възрастен мъж, питах се що не съм с някое от сладките мацета в леглото и ръчният часовник върху нощното шкафче на господина отсреща защо така отчетливо трака, като отброява секундите.

Та от тоя масивен, умирисан на едро уморено животно пътешественик из екзотични непознати земи - поуката: да не прекалявам със знаците на самовлюбеност: просто подписал се и турил датата! Ей затова си мисля, че визитките определено ми се нравят в тоя си вид, който им е придал Чонов.

Нещата - забелязвам - идат до мен като мъниста, низани на връв. Разлиствам алманаха "Юг" нехайно и попадам на разговор с Ефрем Каранфилов, където един от абзаците започва тъй: "Ще ви кажа и моето мнение за Хашек и за храбрия войник Швейк..." А след пет абзаца: "Хашек е изживял и изстрадал своя герой. В дълбоката си същност Швейк е трагичен образ... (...) Понякога най-веселият смях се подхранва от най-дълбокото страдание"...

Момченцето Ламски е моя си версия за отговор спрямо натиска, който оказват мародерите, или с други думи - политическите гамени и тарикати, върху беззащитния унижен и оскърбяван простосмъртен в днешната Република България. Не пунтирам Хашек, простичко изречено - харесвам, много ми допада тоя подход: от огорчението да правиш смях, нежен на повърхността, публицистичен някак, заради анекдота уж, а всъщност - израз на категорично несъгласие с хленченето и отпуснатите рамене и ръчички.

Бандитът няма и да ме чете; цел ми е да ме чете т.нар. "масов читател"; желая точно на тоя простосмъртен да внуша колко е готин, колко е велик, именно защото от всички посоки го унижават и притесняват. Той има нещо, което "каймакът, елитът на обществото", снобеещата интелигенция, изнежените естрадни глезли са изгубили безвъзвратно: той е честен, има достойство, и е естествено, че идиотите точно това няма как да му простят.

- - - -

Роденият в 1884 година Ярослав Хашек, вестникар и бохема (в хубавия смисъл на думата) е писал "Швейк" до смъртта си на 3 януари 1923-та. В 41-та си година е издъхнал, докато диктувал от болничното легло последните епизоди на романа... Тъжно! А как гръмогласно ечи присмехът му над пошлостта и лицемерието!!! Не, той не осъжда, не се бори, не проклина, не гледа предизвикателно, не въси вежди, не размахва показно юмрук; той нежно... се шегува.

Следва

tisss

_____________________________________
_{* Пет години по-късно от заелия работното му хале ще науча, че Павката, милият Павка, е превъртял, станал "друг човек", нещо на психическа основа, и се затворил на село: от дворчето не излизал, изпълнен със злост и тревога към света. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: