Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ПОТОКЪТ МЕЖДУ КАМЕННИ ИСТУКАНИ (1.)

21.08.2002. Романа си "Тютюн" - върхово постижение в своя живот, Димитър Димов пише от 1944-та до средата на 1951-ва, т.е. когато е във възрастта 35-42 години*. Четенето на тоя роман, за разлика от предишните му два ("Поручик Бенц" и "Осъдени души"), ми доставя особена естетическа, печално-нежна наслада; може би понеже откривам детайли, напомнящи ми хора и събития от моето детство: например, жените, които ходеха с налъми на работа...

Наричаха ги "склададжийките", бедни жени от т.нар. Македонска махала в подножието на Джендем тепе. Също - големите платформи за превозване на балите тютюн, теглени от чифт антрацитени на цвят или сивочерни тромави биволи, от чиято муцуна вечно се точат белезникави лиги. Също - тютюневите складове, чиито безлични огромни туловища по сегашния булевард "Руски" и из уличките срещу коловозите между Централната жп-гара и пловдивската товарна, т.нар. Сточна гара, още излъчват нещо заплашително и безформено. Колко труд, колко сълзи, колко затаени въздишки на жените, получаващи мизерна заплата за тягостния труд в задушните помещения за обработка на тютюна!

Един от централните персонажи още от първите глави на книгата, Борис Морев, чувствам много близък, едва ли не себе си виждам в негово лице; такъв напорист заряд на млад хищник притежавах и аз в годините на юношеството и ранната си младост. Имал съм амбицията, че света бих могъл да преобърна, да го подредя по своя воля и свой вкус. И след като се ожених, и след като ми се родиха двете щерки, почти до трийсетата си година... от време на време, но постепенно все по-рядко, ме тресяха гърчове на ненавист срещу всичко, което ми е пречило да се осъществя докрай.

Жена ми три пъти опитва да се самоубие с хапчета и аз все я измъквах от Смъртта като някой Рицар на честта, а тя - в отговор чисто по женски - ми говореше нощем в ухото, хлипайки от ярост, хапейки възглавницата, за да не закрещи: "Ти си самият ад! Как живееш с тоя ад вътре в себе си?" Преди година и сестра ми рече нещо в тоя смисъл: "Батко, ти беше много зъл преди, нямаш си представа колко озлобен ми изглеждаше отстрани".

Та у Борис Морев, докато е още неизвестен, съзирам нещо от себе си, нещо, с което съм си взел сбогом... може би поради "мекошавост", отстъпчивост вследствие на четене и занимания с литература и психология, а може би и заради прозрението, че по тоя начин - с настъпателност, със стремеж към успеха на всякаква цена - не може и не бива да се живее. Просто такъв, преуспяващ на всяка цена, мачкащ всичко по пътя си тип не може дълго да оцелее.

Жизнелюбието ми помогна да се размина с участта да стана жертва на прекалените амбиции за успех. Съдбата и тогава, а и по-късно многократно ми е предоставяла шанса да напредна главоломно, да се изстрелям в орбитата на заможните, властните и прославените; и аз инстинктивно винаги съм избирал друго... И така останах поне верен на себе си... и на ония, които са ме създали.

22.08.2002. Двайсет и седмият рожден ден на Надя, по-малката от двете ми дъщери...

...Да не се възползваш от шанса, това ли е начинът да се осъществиш?! Дали не бъркам? И всъщност за какви изгоди ми е тоя шанс, ако ме отклонява от главното, което следвам!

Понякога удобно стеклите се обстоятелства налагат поемане на отговорност, на риск. Пропускаш една, втора, трета възможност - и това уместно ли е да смяташ за достойнство? Не е ли страхлив пропускащият шанса си?

Но аз говоря за по-взискателния тип, който не е склонен да се задоволява с трохите от живота. Пропуснатите ползи могат да означават отлагане на звездния час, нещо от рода на горчивите равносметки, които настояват, че щастието не е в самото щастие, а именно в стремежа към щастие.

Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден, а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тая - с високи токове, със тънък кръст,
с коси на кок, с предизвикателни възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия, с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.

Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си ниско периферията на хоризонта
ще опъна. Усмихвайки се, сбогом ще си взема
с мостовете, с детството кристално, със сълзата
и усмивката на татко във смъртта,
с продажността на котките, искрящи в мрака...

Ще тръгна за Кардиф. Земята ще обиколя...;
Макар че няма, няма никъде да ходя.
И все така ще тръгвам за Кардиф...

Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е да бъде вечер
като тая... О, нека не узная никога Кардиф!**

Една осъществена амбиция всъщност означава край, означава, че си стигнал предела, който те задоволява; стъпил си на върха и хайде, започвай да се окопаваш, вдигни си дворец и... вегетирай самодоволно! Но Върхът, който ме предизвиква, е твърде висок и не желая да се разпилявам с по-достъпни цели. Харесва ми самото движение нагоре, изкачването ми харесва. И не мечтая това някога да престане. Философската притча, която екзистенциалистът Камю тълкува***, сякаш не се отнасяше до мене...

Ей такива романтически главозамайвания, докато материално бедствахме и случваше се с торба сух фасул и сланина, пратена от Добруджа, да караме десетина дни, две, че и три седмици, и то не толкова рядко.

В ония години, докато работех в "Комсомолска искра" и сътрудничех на три редакции в Радио Пловдив, па и пишех чат-пат за някое софийско издание, като списание "Младеж", да речем, водех рубриката "Барикада" с есета в областния всекидневник, или пишех рецензии за новите книги на издателство "Христо Г. Данов", които дразнеха самите издатели, та и създаваха главоболия на редакторката на "Пловдивчето"****, където се печатаха рецензиите ми... В тия усилни години дори майка ми ме кореше: "За да постигнеш нещо, което си си наумил, способен си семейството ти на хляб и сол да я кара. Себе си като не жалиш, за тях помисли!"

Властта, славата, богатството са красиви окови. Анонимният простосмъртен е истински Свободният човек - парадокс ли е това! А може би съм се лъгал? Потокът, криволичещ между каменни истукани, е образ на Свободата... А може би жестоко съм се заблуждавал?

Не ме задоволява и най-великолепният палат - за какъв дявол ми е луксозен затвор между крепостни стени, когато мога да имам цялата планета и небето над главата си, без нещо да ме ограничава в материалното! Тъй разсъждавах, така мисля и днес; ала тогава не съм съзнавал колко жесток съм към най-близките ми до сърцето хора заради някаква си щура мечта.

Следва

tisss

_________________________________________
_{* Според древните елини мъжът около четирийсетата си година е в своето "акме" - зенита на физическите и духовните си способности.

** Не ме интересува как самите ирландци или англичани произнасят името на реалния град с това име. Това име е съвпадение с виртуалния вълшебен Кардиф - алегория на щастието, чието име в стихотворението се произнася с ударение върху втората сричка.

*** Има се предвид есето на Албер Камю "Митът за Сизиф".

**** Седмичен информационен бюлетин, където тия къси, оперативни рецензии уж с рекламна цел се печатаха срещу нищожен хонорар. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: