Крайпътен ресторант

ГЕРОЙ НА НОВОТО ВРЕМЕ

Примерно, преди трийсет и кусур годинки аз, момчета, бях още ергенче, обичах да си поживея, да си направя кефа. Млад бях, здрав като биче, мускули имах и тогава ей-толкави, па нали знаете как стават тия неща! – тате носи, мама меси, и... що да се трепя!

Купил си бях моторетка "киевка" 150 кубикова и, кой-къде, аз с моторетката бръмчах нагоре-надолу, дето двама, аз – трети.

Един ден обаче кандисах на къскъндиите на дъртата, поех да си диря работа. Та ха тук - ха там, хванах се на частен строеж тухли да нося, киреч да им бъркам, при вуйчо чирак се пазарих, значи.

Харно, ама занаятът не ме тегли, та ден ако мъкна кофите с киреча нагоре, два ме отпиши! Алащисаха ми хората на номерата, търпяха ме. Усещали какви вихри ме веят, чакали да прекипя, да улегна. Зер всеки из таз крива нива гази на младини. А мен ме не свърта на едно място, в задника гаче червеи имах: тук годеж, там банкетче, тая нощ цар на серенада, следната нощ просяк на лимонада. Живеех си асъл птичка божия. И баш по туй никакво време, значи за сефте в живота си зърнах жив журналист.

Отива, значи, оня при бригадира и – тъй и тъй, каже, дошъл съм да фотографирам най-кадърния между вас, да ми кажеш кой е, с колко си преизпълнява нормата и прочие. Пък моя грижа е значи да го издокарам като за вестник. Коя е, да ми кажеш, таз обаятелна личност, че бързам, дузина ярки личности само мен чакат да ги изпедепцам, тъй че и родната им майка ще ахне, като ги види на кадро в областната преса.

Бригадирът инак пичага си беше, бе милозлив и арабия, щото хем е виждал каква мъгла съм, и пак ме траеше. Ей затуй пък аз не го бръснех и за слива. Хич не го уважавах, хич не му цепех басма, ама хич. И в отговор, значи, ми погоди тоз номер. Ама на мен ли го скрои или на оня Перко Наумов, това вие ще кажете.

Дърпа се нашичкият, а оня напира: не та не! – дошел съм ви, кай, на крака, без снимка оттук не мърдам, оставете таз пролетарска скромност, ще ми се смеят колегите вестникари, човек за еднатата чест се трепе, пък вий нищо не губите, само кярите, нъл тъй, ми то си е ачик реклама, пък за рекламата луди пари се дават, ама айде, от мен да мине, за вас няма да отварям тефтера с тарифите.

Абе, приятелче, тук всеки си гледа работата според колкото може, но за вестник хора нямаме... Не! Оня чешит пак своята песен си пее: посочи ми героя да го кадросам и си тръгвам, нали ви знам, всички тук сте асъл герои на трудовия фронт, истинските герои на новото време.

Е, па щом толко настояваш! – кандисал най-сетни бригадирът.

И го гледам по едно време, оня, накичен с фотографските си анджаклами, право към мен лети, щеше да се претрепе между дъските с пироните, чешитът му с чешит.

Вярно, всички сме герои, рекъл нашичкият, ама оня, дето си е вързал челото с шарената хавлиена кърпа, бий връх, по-ачигьоз от него ний нямаме, знае повече от инженер, пък е и умен, само мозък е, значи, та затуй си е превързал мозъка. Пипето му сече като бръснарско ножче "жилет".

Между другото, кърпата я бях вързал да ми се обърне алабросът.

Вуйчо работеше на тоя строеж, маа тоз мой роднина, всичко му иде отръки; качи се да ми покаже как да застана, че по-еркек да изляза на кадрото. Сбраха се цялата бригада на покрива, побутват се, сочат ме, кискат се в шепи. Курдиса ме вуйчо срещу комина, уж нещо тоя комин азека го майсторя.

Комин да зидаш е хептен тънка работа, не всеки калфа я може, камо ли чирак от три месеца време. Ами че аз, момчета, мистрията не знаех от кой край се държи!

Нагласиха ме: с фасон, в целия ми блясък, с оназ хавлия намотана, гаче ли адам-чалмалия. Пък инак изпъчен, намусен, едната ръка опряна на комина, с другата стискам мистрията с хоросана, от стискане чак пръстите ми на кокалчетата бели-побелели.

Ха сега, викна бригадирът, прави замазка!... И като замахнах, като се разхвърча оня ми ти хоросан, отиде, та се не видя...

Не тъй бе, келеш, крещи вуйчо, тъй ли се бара мистрия! Отърча, гребна от коритото и пак ми я тика в ръцете... Тъй – бая пъти: пляскам по зидарията аз, мижа, че хоросанът фърчи, капе, зъркелите ще ми извади, а оня синковец се облещил насреща ми озадачен, щастлив и щрака ли щрака.

Заклех се тогаз повече да не стъпя при тез вагабонти. Доядя ме, че майтап си бият, и реших да сменя занаята. Пък работа колко щеш, ама аз гледам да е по-лека, по на завет да е, па и фусти да се въртят наоколо. Наврях се в Консервния, на автоклавите, при бабките. На ти фусти, значи! Ама пък хем топличко, хем завет, няма кой да ме гледа в ръцете и да дудне там иди, това направи.

Човек обаче занаята си мени, образа си мени, алаброса си, дето го е ресал на път сменя с канадска четка, пък навиците му си остават. И я подкарах по стария тертип: ден на работа, два дена отцепление го давам! С таз моторетка що гори и поляни изръшнах, що момета отвозих до храсталаците по Марица и обратно! Че и от един мост на Въча във водата с киевката се сурнах, толкоз пияно съм бил, та щях да се удавя на водица до глезените. Писано ми било да живея... И значи, не Пловдив... мен окръгът ми отесня.

Росен-росен, отивам сабахлем веднъж къде девет и половина на работа; сякаш не прост селски хайлазин-кюнлия, ами френски работник. Хората от пет още почнали, в цеха ври и кипи, ама – чудно нещо! – ония, дето ме знаеха, се измъки-и-инят като пръдня из гащи, като обувка из тесен крачол и всеки мери да ме тупне с все сила по гърба:

"Брей, Славчо-о-о, какъв си ни скромен, какъв си ни мил,
пък ний да не знаем къв си герой на новото време бил!"

Тикат ми вестник в муцуната, чак не мога да дишам; и всичко това от завист, да не мислите, че от друго. Бабките само на майка дето не ме псуваха инак. Не стига това, ами из цеха натургали таз фотография с моя образ на турчин-чалмалия и там черно на бяло, най-отдолу с тлъсти черни букви се чете: тъй и тъй, значи... майсторът Слави Бахчевански от село Динк преизпълнява най-редовно сто и шейсет процента нормата, все между първите крачи в редиците на пролетариата, все е в баша и начело, хвала на тате му и на милата му мама, дето са отгледали такъв достоен син!

Изкупили бяха вестника от Кършияка и от цялото переше от стария мост до комбината за стъкло, та хем ми идеше да вия от обида, хем една чудна сладост вътрешно ме обзема. И като нямаше как да изкупя целия вестник и да го пусна по течението на Марица да замине на майната си къде Бялото море... Та като нямаше накъде, в коя посока да поема, че да избягам от тоз панаир, поех към строежа, на вуйчо да се оплача.

Нали си бях фукне по онуй време, прост та прост, залетях се и право при оня караконджул цъфнах, при Радан Буйнозов. "Доде не се докаже това ей тука на – размахвам вестника като крило на куц щъркел – от таз бригада не мърдам. Или ще спечеля, издувам перки, или строителството ще ме погуби!"

Буйнозов хич не се зарадва. Че като се разфуча! Че като запроклетисва тоя човек. Псува грозно на майка и на баща и вестникарите, и верицата им вагабондска, и целия тоз фалш. Чешитът му с чешит, завидя ли ми, що ли?! И досега не мога да си го обясня.

Ей тъй, момчета, занаятът ме глътна барабар с патъците и всичките онез фасони и салтанати. Айде де, пийте си биричката, какво ме зяпнахте! Коминът вас чака. Аз мойто вече съм си го отработил... Представяте си, значи, че тоз комин е мома непипната, загоряла за мъжка ласка, и тъй... като хванете мистрията с хоросана, меко ще барате, ей! Да не тръгнете насрещу й, да я подплашите, хич да се не засилвате урбулешката!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: