Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ЕСЕТАТА НА ГЕОРГИ МАРКОВ

05.09.2002. От няколко дни се занимавам с "Литературни есета" на Георги Марков, оня, дето го убиха насред Лондон. Досега бях чувал като че ли и двете страни в спора що за птица сред ятото на българските писатели е тоя автор - от една страна, "репортажите", както ги беше сам назовал, четени от професионален говорител по Радио "Свободна Европа" преди 1989-та, от друга - позицията на Любомир Левчев, внушена в книгата "Ти си следващият...", издадена преди няколко години.

Тоя сборник есета иде да уплътни мои си представи за това и онова, което вече съм описвал или ми е било тема за размишление... относно българския писател, и изобщо - относно нашия си, чисто национален манталитет в сферата на култура и политика.

Изтекла е доста вода, някои образи, рисувани от Джери Марков, ми звучат по-различно в днешния пейзаж: Радой Ралин, Тончо Жечев; сред тях е Атанас Славов - фрапиращ пример за фалшива стойност; споменат в тая хронография по повод пасквила му срещу Тончо Жечев "Разсмърдяхте се" в многотиражен национален всекидневник (вестник "Труд" от 26 август 1999 г., стр. 10). А г-н Славов, някогашен (в 1963-та) ярък апологет на соцреализма, днес е академик, борец за демокрация, антикомунист. Странни са преображенията на тоя род клоуни в съвременната българска литература. Ето, рекох си, добър повод да съпоставя реплики от сборника на Г. Марков с мои си пристрастни, много пристрастни лични впечатления...

За Т. Жечев: ...и е почтен и честен до мозъка на костите... Тончо Жечев наистина си създаде непоклатима репутация на честен човек*.

Писани са тия неща преди 1978-ма**, а "героите" продължили да се развиват, пък и да изневеряват понякога на своя стил; и това е колкото любопитно, толкова и логично, та не ме озадачава. Аз също харесвам основния - мъдър - тон на Тончо Жечевия "Български Великден...", и именно заради възхищението ми от книгата не мога да подмина жалкия компромис. И то бива да се каже не заради Т. Жечев, а заради поуката от самия факт. Към големите и мярката следва да е по-висока, с повече съжаление, че са посегнали да предателстват срещу самите себе си.***

Отбелязвам си мимоходом аргумент, сентенция на Г. Марков: ...българските историци и писатели на исторически теми подхождаха твърде едностранчиво и предубедено към повечето от тези действуващи лица. Те основаваха своите оценки на трайни исторически факти и резултати, пренебрегвайки елементарната мъдрост, че човек не винаги е това, което външните фактори показват. Имаме толкова примери, когато високопрокламирани от историческия фойерверк герои по същество са били маниаци, луди или пък хитреци, докато други, върху които се е стоварвало бремето на обстоятелствата, са били обявявани за опортюнисти, конформисти или чисто и просто предатели****.

Детайл, чисто географски, но пък многозначителен: Целият огромен простор на жива и вълнуваща се България от Тулча до Солун, от Ниш до Цариград с обикновените й жители, с местните й личности и първенци, с по-изтъкнатите й дейци, с българите на високи турски постове, със списователите на българските вестници - всичко това тъне в мъглата на собственото ни невежество*****.

Е, как да не се изкефя на едно мимоходом ей тъй, между другото плеснато: литературната посредственост на някой си Дончо Цончев..., споменато в рецензия за книга на Богомил Райнов (вж. стр. 99), или малко по-нататък (стр. 102): писателското мусакеседжийство на Стоян Ц. Даскалов. Статията на Г. Марков (или есето) е от 1973 година; и къде съм бил по онова време? Какви илюзии са ме люлеели примамливо, какви химери?!

Иван Сарандев, воден от симпатия вероятно, ми предложи да се настаня в гарсониерата му в кв. Дървеница, а бил уредил, както ми каза тогава - след разговор с главния редактор на официоза вестник "Народна младеж" Генчо Арабаджиев, да започна работа като щатен журналист...

Дъщеря ми Вера беше шестмесечно бебче, жена ми настояваше горещо, че това е шансът да се устроя, да се уредя в столицата, после двете с бебчето да дойдат при мен. "Някакви шест месеца най-много, и ще се съберем, какво се мислиш!" - чудеше ми се Ася. Измислих отказа си с приказката, че камъкът си тежи на мястото, така еуфорията от изгодната перспектива отшумя и останах в Пловдив, моя роден град, да газя тресавището на наивните си представи за комунизма и за "най-прогресивното на света общество".

Питам се сега коя сила би ме удържала, ако се бях възползвал тогава, какво би попречило да се превърна в мазен хитрец, пъплещ около някогашните правоверни и големци.

Без да съм задълбал из прозата на Богомил Райнов, никога не ме е изкушавал неговият стил на писане, нито темите му, нито ореолът му на потомствен интелектуалец. Разминал съм се и с тая плява; моят ангел ме е пазел, същият ангел може би, който ме окриляваше да бъбря пред майка ми ей такива "глупости": "Не мога да настигна татко, защото е бил в Голямата война, но си пожелавам, точно затова, да имам моите Малки войни".

Тия "Малки войни" ги бях вече споменавал в далечната 1968-ма, в разказа "Мелодиите на Дино". С тоя и с още един разказ - "Спомени, спомени... за мъжество", ходих като студент третокурсник първо при Йордан Радичков в редакцията на "Литературен фронт", а сетне тия два разказа станаха повод да се запозная с Михаил Берберов и Иван Сарандев, през първата седмица откакто бяха назначени за редактори в литературния отдел на вестник "Народна култура".

Така криволичеше пътечката ми към "голямата" литература - без точно планиране, без целенасочени "приятелства" и реверанси в определена посока; единствено подтикван бях от вътрешната си, спотайвана мечта да пиша честно и по съвест, без да се съобразявам с тоя и оня.

Благосклонни жестове и досега ме изпълват с подозрение; не обичам да се чувствам задължен на когото и да било - това ми осигурява свободата да казвам както хубавите, така и неприятните неща по съвест. В нашите, а и изобщо във всякакви времена и епохи... не е ли точно това най-големият авантюризъм, най-големият разкош?!

Е, за приятели случвало се е и да посмекча остротите, но пак го правя повече заради себе си, не заради приятелите; пък не забравям, че и аз съм грешен... Атанас Далчев в един от фрагментите си казва, че преданият на истината, честният докрай е... чудовище за приятелите си и за своите близки. Струва ми се, точно тая беше думата - "чудовище". Да, у Далчев****** тая мисъл звучи ето как: За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. И малко по-нататък може би още по-жлъчно казано (стр. 71): Аз се прекланям пред честността, но нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им е чужд големият жест. Те не могат да пожертвуват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?

Сякаш точно за такъв екземпляр като мен е писано. Това имаше предвид и жена ми Ася, когато нощем хлипаше от ярост на рамото ми: "Ти си самият ад. Как живееш с тоя ад у себе си!"

tisss

____________________________
_{* Георги Марков, "Литературни есета", изд. БП - 1990 г., с. 86 и с. 87.

** Кончината на Г. Марков - 7 септември 1978 година, рождения ден на Т. Живков, случайно съвпадение може би...

*** Имам предвид проведения през 1997-ма т.нар. Първи национален конкурс "Развитие" за нов, неиздаван досега роман от български автор, чието жури се оглавяваше от г-н професора, а членове бяха бившата вице-президент на Републиката г-жа Блага Димитрова, Атанас Свиленов, Георги Цанков, Начо Халачев. Журито отличи със Специална награда между четири ръкописа и откровената помийна проза срещу достойнството ни на българи, романа на Здравка Ефтимова "В студената ти сянка, лейди".

**** Цит.съч., с. 88.

***** Цит.съч., с. 90.

****** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 61. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: