Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

08.09.2002. С Емил* и жена му по тяхно предложение се изкачихме с колата до Кукленския манастир "Св.св. Козма и Дамян". Читирите километра над селото Куклен бяха най-занемареният и изровен от пороищата път, по който е минавала моята жигула, но местността около манастира, а и самият манастир ми се сториха чудесни.

Не ми се и влизаше в двора на тая монашеска "конюшня" - толкова тъпа ми се стори отначало това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите дотук, та се замотах около колата, докато ми спадне адреналинът. Е, после... все още ядосан на мене си, се запътих сам към градището, правено - както по-късно обясняваше Емил, някъде през ХІ век, горе-долу по едно и също време с манастира над село Белащица в чест на победата, която византийски военачалник извоювал над българите...

По стръмното и широко, градено от едри камъни стълбище с килнати настрани железни, потъмнели от ръждата перила, на слизане към черквицата се разминах с две полусакати възрастни жени, а преди да вляза при иконите и кандилата, минах на верев край дъщерята на съседа Димитър Димзов, болна от множествена склероза или нещо от тоя род пак така неизлечимо. Носеше я на ръце млад мъж, почти момче още; бе обвила ръце около шията му като детенце, та ми стана неприятно и неудобно, че се явявам неволен свидетел на тая болезнена драма, та се престорих, че не ги виждам.

Запалих две свещи, бучнах едната пред иконата на Иисус - нарекох я за себе си и за книгите ми, а другата мушнах в пясъка долу ниско и я нарекох за моите починали родители.

...В дворчето пред черквицата цъцри вода от градена стара чешма, а ябълковите дървета бяха отрупани с плод, чак клоните им бяха виснали до земята. Мина ми през ума: защо ли никой не си къса от зрелите, зачервени като бузки на млади момичета ябълки? По земята доста бяха нападали.

Умих си очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето и побързах да изляза, да подиря моите спътници извън зидовете на манастира. Неколцина монаси, твърде добре изглеждащи, ми се мярнаха край горната площадка, дето са им килиите. Ай! Тез пращящи от здраве и сила мъже как ли я карат в тоя пущинак, позачудих се; всеки случай не ми се сториха мързеливци, будали, смотаняци някакви си или дембели...

Изкарахме си бая добре на хубава сочна поляна. Въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: "А бе какво правя аз тука?!"

Защо ги нижа тия!... Може би защото вечерта към девет от Лондон (???) ми се обади моя позната, която... която поне от шест години бях отписал, така да се каже. И тая 36-годишна дама, с която преди 14-15 години бяхме преживели някаква там любовна авантюра, почна тричасовия среднощен разговор именно с това как непрекъснато или многократно напоследък ме сънувала, а тая сутрин ходила при втора или трета врачка да си изясни коя е причината, че сънува точно мен...

Но не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв там й се явявам. Не ми каза и какво й рекла госпожа английската врачка.

В края на цялата "идилия" по настояване на младата дама пратих чрез сателитните комуникации следното GSM-послание до "братски" Лондон: "Животът е с развинтена фантазия. Ти си готина".

Любопитно все пак ми изглеждат въпросите, на които се наложи да давам уклончиви, или както обичат да се изразяват политолозите, един Иван Кръстев, например - "обтекаеми, силно обтекаеми" отговори... в течение на три астрономически часа, когато би трябвало блажено да спя. Това момиче ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата.

1. Женен ли съм?

2. Имам ли желание да се женя?

3. Кой живее при мен?

4. Влюбен ли съм бил тогава, през оная година и половина (1987-88), в нея?

5. Какво ми е становището за идеята някой (?!) да ми роди дете... по принцип, не конкретно, естествено! - сега или поне в следващите две-три години?

6. Как бих реагирал на предложението да ми прати лири стерлинги (леле-е-е!) и да прелетя със самолет от моя краен пловдивски квартал до Северен Лондон, за да й погостувам?

7. Защо да не пропътуваме разстоянието Лондон-Кардиф, например, с новичък лъскавичък фолксваген-голф или беемве... да, бе, да!... с беемве, разбира се, за да видя града, на чието име съм си кръстил стихосбирката?

8. Съгласен ли съм да ми прати пари да си купя веднага тоя компютър, дето го бълнувам и ми е мечта от четири-пет години?

9. Дали би ме познала, ако ме види, т.е. сбръчкал ли съм се вече до неузнаваемост? Макар че това нямало, както се изрази, абсолютно никакво значение за нея...

10. Спомням ли си какви сме ги вършили в нашия... незабравим за нея любовен роман? (Ами спомням си ярко, че ми беше бая мъгливо, но това не й казах.)

11. Изкушава ли ме още гласът й? Кара ли ме да потръпвам сексуално, така да се каже?

12. И накрая дванайсетия въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото: Как ще реагирам, ако я видя застанала пред вратата на апартамента ми (Тя никога не го е виждала тоя мой апартамент.), да речем - да речем, подир броени дни, до седмица, да кажем?

... Та си викам сега, докато записвам снощната анкета: "Опомни се, човече! Ако броденето по манастири и паленето на свещи пред икони ти носи подобни изненади, помисли си хубавичко, преди да поемеш към следващата религиозна монашеска пустош!"

11.09.2002. Жестоко, но е истина: всичко пърхащо, вдигащо шум, пулсиращо, тръпнещо от страсти, от отчаяние или копнеж, рано или късно умира, изчезва сякаш никога не се е раждало; остава единствено описаното в добрата (пък и в лошата) литература. Добрият автор, както самия Господ Бог, раздава безсмъртие, в състояние е да накара камъните дори да говорят.

Животът е низ от случки, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено хвърления поглед често говорят повече от томове сериозна литература. Галопираме - ездитни коне, пришпорвани от луд жокей; и кой, ако не е пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху сухата заешка кожа... кой иначе ще съхрани богатството от нежни послания, разкоша от багри, аромати и състояния на духа и плътта за идещите подир нас? Кой!

В самота човек, някои хора... успяват да се хармонизират, да усетят вибрациите, излъчващи се от милиардното множество дишащи, мечтаещи и страдащи, обичащи се и ненавиждащи се, богати и бедни, властни и нищи, прославени и потънали в забвение.

Самото писане е удоволствие, както дишането, както съзерцанието на звездите или единственото, което според мен може да се сравни с таз космическа хубост - съзерцанието на красиво женско лице или тяло. То е като спомена и мечтата.

Нямам основание да се притеснявам, че материално от един ден нататък ще съм далеч от живите; сред живите - ако си заслужава, ако има стойност - ще остане ненаситното ми любопитство и доверие в Добрата сила, която е създала човешкия разум върху планетата Земя, залутана из Космоса.

Ненаситен оптимист съм, стоя на върха на невидима за окото пирамида: раздавам късчета вечност със самочувствието на бог... и това може да го прави всеки простосмъртен - то е заложено като способност у всекиго от нас, които все още не сме престанали да дишаме и да се надяваме**, подреждайки редици от думи върху белия лист или върху драната заешка кожа.

Следва

tisss

______________________________
_{* Писателят Емил Калъчев.

** Dum spiro, spero (лат.: Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: