("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)
21.09.2002. Печална роля отреждат на интелигента - придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато - често с брада и мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на ушенцето като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица на тила, вързана с червено парцалче, а понякога - бръсната тиква, подобна на белен картоф, може и с папийонка: червена на бели точки или черна на червени ивички, и косата в такъв случай задължително да е разрошена, в главата интелигентният екземпляр да напомня разплетена дамаджана, пълна със зелева чорба.
Щом е интелигент, значи е умен, който се прави на глупак, значи е разсъдливо същество, което коленопреклонно пълзи около златните пантофки на Негово величество Властника, реди сладникави остроти с приятния вкус на канела и какао в горещо мляко. Понякога остротите му са истински, т.е. цинични, откровено вонят на брутален секс, от което чистоплътните пуритани потръпват и неспокойно се въртят във фотьойла или в леглото, докато народът се радва и крещи: "Ето, видяхте ли нашето момче как му каза всичко онова, дето ние само си го мислим. Хем така хубаво му го рекна право в лицето. Ура! Да живей нашето момче!"
Медиите в наше време струват пари, ужасно много пари... А у кого са парите?!... Днес вече е почти невъзможно от трибуната на някакво мижаво вестниче-многотиражка да се състезаваш в честен спор, например, с медийните империи. Оня романтичен период, когато отвъд Дунава някой с величествена осанка е раздиплял и сочел с пръст мухлясалите драперии на властта, възторгвайки множеството брадясали и недояли българи, или - изобщо - обнадеждавайки някак поруганите човеци, оня романтичен период, значи, отдавна е отминал.
Илюзия ли е справедливостта? Добрият тон, зад който не се таи лицемерие, отживелица ли е? Дали безпомощната позиция не се прикрива с остроти и цинични каламбури? Само който не работи, само той не бърка - не е ли ясно, че да приемем с достойнство известното от хилядолетия, а именно: властващият, управляващият естествено греши, естествено е и да търпи повече упреци; и в това няма нищо необикновено.
Като грешим и се поправяме, вървим всъщност през живота. Но защо приемаме интелигентния, т.е. мислещия с толкова ироничен подтекст? Защо постоянните говорители в нашето обществено пространство така категорично настояват винаги единствено чрез техните уста да говори Истината?
Това, дето е истина за мене, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас тоя, дето е вечерял с Бога! Да речем, г-н бившият финансов министър съобщава доста верни неща, ала с тоя нетърпящ възражение вид и тон как да приема, че освен верните му констатации няма и стръв да обезличи опонентите си като бивш преподавател по политикономия во имя светаго Карл Маркс, та да обезсмисли и онова, което преди него другите добре са свършили?
Лицемерието у нас, в България, започна да ни се предлага и в далеч по-човеколюбиви версии отколкото въобще е в състояние да ни представи г-н Иван Костов. Известен, талантлив скулптор като фигура в общественото пространство говори умно, уравновесено; приказването му излъчва особена, тъжна багра и аз му съчувствам, но не мога да му повярвам, когато реди мъдри лакърдии за реда и достойнството в моята България, за унижението, на което сме подложени... Не мога да му повярвам, понеже посегна да бие полицай насред София, пред самата софийска общинска управа, долу, на паркинга... Жалка работа!
Естествено, случва се при самозащита да удариш някого непредвидено, но... господинът не защитаваше себе си, таланта си, а защитаваше статута си на недосегаема от българските закони персона. За Вежди Рашидов говоря. Е, къде отидоха всичките му сносни приказки!
Велико е да бъдеш смирен. А всички сме грешни: бесовете ни понякога надделяват. Затова дваж по-велико е покаянието. Да се бе покаял талантливият скулптор, бих го приел какъвто е, бих му станал фен до гроб не на изкуството, а на личността. Но човекът нема доблестта да признае греха си, не се разкая. Негова си работа! Майната му! И престанах да го слушам; сам се срина пред очите ми като статуйка, ваяна от мокър пясък, когато влагата се изпари и остане нещо оглозгано от ветровете на морския бряг.
Задължително ли е талант и битова посредственост да съжителстват така любовно, както е у тая гарга шарена?!
Нашите интелигентни личности са заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията въпроси. Послушайте за какво и как се задяват: кой е по-величествен, кой е по-близо до "народа", кой е повече "демократ" и праволинеен... Скучно, неприятно от суета и самовлюбеност. Но всъщност що е то интелигентният, объркахме се вече.
В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и най-хуманното учение на света" обожествявана осем-девет десетилетия личност (В. И. Ленин) именуваше интелигенцията в родната си Русия "насекоми", т.е. досада, която трябва да се държи изкъсо, да се гали по главицата, но и от време на време да й се дърпат дизгините, па й направо да се прорежда и преподрежда от властта. "Кекава интелигенция" бе любима фразичка за няколко поколения партийни агитатори и комисари на правдата.
Представяха интелигента като очилат дърдорко, пощурял от четене на книжки; с тая фигурка на приказливото човече ни учеха да обичаме "трудещите се работници и селяни", т.нар. български народ. А интелигент е всъщност всеки мислещ трезво с ума си, независимо в какво поприще се подвизава.
Нима не сме срещали глупаци с по две и три дипломи за висше образование, или хитреци с високи научни титли. Иван Славков, например, е академик... това какво трябва да ни говори!
Истинската България, огромното множество от хора, които нямат достъп, нито представители в медиите, изпитва на свой гръб кощунството и мизерията... в това множество от простосмъртни е енергията, тук е и опитът, и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навика да се вслушват и вглеждат какво си говори множеството българи, най-малкото нашите властници не биха се главозамайвали толкоз, не биха се държали в нагло самодоволство от себе си. А и по-другояче биха възприемали самоназоваващи се сламени чучела за "елит", за "цвета на нацията", за "българска интелигенция" и прочие. А иначе шутът... каква му е на шута грижата, освен да разсмива властта!
26.09.2002. Краят на есето "За какво ли са умирали?" - занимаващо се със случая "Веселин Андреев", из т.нар. "Нови задочни репортажи за България"*: ...че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.
Обяснил съм преклонението пред баща ми Кирил, дърводелец-мебелист, мълчалив, вглъбен в работата си, недоверчив, неразбиращ политическите събития и странящ от политика и всякаква т.нар. "обществена дейност"... Обяснил съм възхищението си на син към своя Голям баща точно в тоя "ключ". Оттам може би и раздразнението ми спрямо героичните пози, независимо кой и с каква идея ми позира пред очите - дали е "Йохан" на Смирненски, "Стършел" на Етел Войнич или някой друг самоотвержен фанатик на някоя чудесна идея.
Животът е велик дар и трябва да се пази! В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои ми тая дума там като оголен зъб на залаял пес, обезценява, прави лековата позицията на автора. Защо да не отдам мимоходом дължимото и на героизма?!
Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не; важното е, че е тъпо, лицемерие е да се разхождаш в героическа поза из множеството, да вириш пръст нагоре, да цвилиш драматично, да заразяваш с бесовете си света.
Героите ги убиват; не желая да бъда нито герой за която и да е идея, нито да призовавам другите да стават герои. Смятам, героично всъщност е да останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да извършиш подвиг, а глупаците са се стълпили пред дома ти да те прославят.
Арабите-мюсюлмани, дето се самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, възприемам - първо, като страхливци, второ - като подлеци, трето - като жертва на политици-манипулатори. Това обаче милиони наивници назовават "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да е религия не ни повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци?!
Следва
tisss  ______________________________________ * Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|