Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

Продължение от 26.09.

Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може.*

В евангелието обаче това същото нещо е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра...

И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".*** На едно такова квадратно момченце от "Литературен фронт" имах удоволствието да се дивя в разстояние на три-три и половина часа миналия неделен ден... Светлозар Игов - впрочем, професор Светлозар Игов.

Имах неясна представа за "насилен талант", а се оказа, че и това определение надхвърля истината. Насилен талант... има такова животно; но реалният Св. Игов ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но свежо, пък се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 година. Роден на 30 януари 1945-та в село Радуил, Софийско (пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк). Завършил славянска филология в Софийския университет "Кл. Охридски" през 1966-та. Специализирал в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68). Редактор на 24-25 години (1969-70) в "Литературен фронт", списание "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание при БАН (от 1976). Автор на книгата "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 година.

Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

...Един час господин професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия... "Концептуално", "субординация" и прочие подобни термини - прекрасни чуждици, ми прелитаха край ушите, за да разбера вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го побутнах по едно време с лакът в ребрата (дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред човека до мене): "Не е ли то поема за любовта? За любовта ти нищо не спомена. Каква е това субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си; или според теб**** в любовта е като в казармата, има субординация?!"

Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля... Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мен ми се насъбра... Толкова години да се правя на балък!!! И естествено, човешко е честолюбието да ми се разбръмчи сърдито: "Алооо, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но и оттук пък иде оня кеф да си река сам: "Гледай си работата, Жорес*****! Всичко ти е наред".

Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, любопитен, объркан уж в тез сложни научни тълкувания, зяпнах: Че какво толкоз му е харесала "концептуално", та ми вади очите с тоя синоним на българската дума "основно"!... Ама не, концептуално звучи бамбашка, хептен научному!

Попитах Игов къде му е центърът, оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е стойностна, коя не. Гледа ме, стори ми се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила му... епохата. За всеки случай - различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тия думите му, но в тоя смисъл бе отговорът.

"И все пак - продължих, - коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно... Къде на картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коса. Озадачен ли, що ли?! И се опитах да го успокоя. "Ето, говоря интуитивно... Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би... Германия?! Е! Не, не и Германия. Всеки случай, на запад е от България твоята точка за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде точно ти е центъра, твоята Полярна звезда, а? - питам.

И той рече тогава: "Да, малко по на запад от България, в оная тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там е, където Изтокът се среща със Запада".

Логично би следвало да го питам защо не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне... Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко е пострадало от исторически и други обстоятелства.

"Нищо ново не чухме - казах; освен него в стаята бяхме още трима филолози - двама гимназиални преподаватели, аз и Георги Башиянов, и домакинът на апартаментчето, издателят и поетът Тодор Чонов, дето се води редактор на мижавата ми първа стихосбирка. Та продължих: - Дотук минусите добре ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!

Отмина с мълчание тоя въпрос... Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кафене насред пловдивския жилищен комплекс "Тракия" същите тия четирима, се обърна и рече с човешкия си, а не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли. Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса".

Беше бая словоохотлив. Припомни кога какво написал и как партийната (комунистическа, демек) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че е написал добър роман; "Най-добрият роман в съвременната литература" - подметна, като се усмихваше.

"Как се казва твоят роман?" - попитах. "Елените", това му е заглавието" - отговори. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, а аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен за разлика от "Тракия" краен квартал, зад някогашния РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото.

От изпушените цигари, от кафетата тоя ден и от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна вече знаех кой е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! - мина ми през ума в просъница.

- - - -

Това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му, сборник, явно вестникарски статии, уж есета - "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 година. Не ми хареса стилът, доста сух, па и малко претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели с него, ако поизчисти от себе си суетата и самодоволството си на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.

27.09.2002. Вълнуващо преживяване ми доставя четенето... Бих желал есеистичната ми хронография да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991-ва.

Светлозар Игов, обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазване на талантите или за приспособяването на тия таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него приказливци и суетни врани служеха за притегателен център на неопитните млади автори, неусетно за младостта манипулираха в имета на "червената правда", подготвяха следващата вълна наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават сами хищната му същност.

Мнозина от моите приятели ей тъй, неусетно се бяха превърнали в гласове на т.нар. "партийна съвест", поласкани от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата си година в плен на червената Илюзия за Свободата-Братството-Равенството?! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива верноподанни патетични редове, като:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

Може би различното в моя случай е, че много плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам света наоколо. Тая родна стихия ме зарежда с желание да пиша и до днес, нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала или - още по-лошо - просто не ми е обръщала внимание на писаниците.

Имал съм шанс, че не са ме разгалили като симпатично глезено детенце властниците. И колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче"!

Впрочем, къде ли е това село Радуил; ще ми се да го потърся на картата на България... Има село Радуй, Пернишко, но Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на овча непрана вълна и горени дръвца, на печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с керемида и с мушкато на прозорците... Всеки случай не се намира в границите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

Следва

tisss

_________________________
_{* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.

** Става дума за романа "Тихият Дон".

*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Г. Марков.

**** На "ти", в ролята на невежия.

***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио от Сливен, неколцина състуденти. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: