Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

28.09.2002. Занимания с речника... Концепция (от лат. conceptio) - 1. Схващане, система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба в изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт (от лат. conceptus) Мисъл. Концептуално - Няма такава дума във френския, докато в английския cоnceptual - "отнасящ се до понятие".

Предизвика ме настойчивостта на Емил за книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди деветнайсет години от пловдивското издателство, та... седнах да я чета "под лупа" още веднъж, ето, двадесет години след написването й. Предизвика ме, абсолютно в правото си да е особено пристрастен точно към тоя "роман", по-скоро - новела*, равносметка на цяло поколение българи, които приемахме комунизма откъм възможно най-романтичната му страна - като върховна нравственост.

Тъй е, някои книги узряват в течение на десетилетия подир написването им; то е вид ферментация, а може би предусещане за преобръщане на пластове, за земетръсни зони след периоди на привидно спокойствие и уседналост. Общественият климат у нас в 1982-ра, година след като ме уволниха от пловдивския младежки вестник, биха ми шута, с три думи казано... та година след това повратно за мене събитие, остро вонеше на екарисаж не само на Червения площад в Пловдив**; на екарисаж, образно казано, засмърдя цяла България, когато се заточиха към Турция изселническите колони на носещите арабски имена граждани на Народната ни република. Та предполагам кое е изкушило Емил Калъчев да възкреси мечтата на ония, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945-та "партийците", т.е. нагаждачите, алчните, вечните парвенюта на всяка власт, безскрупулните, надменните, лицемерите, селските тарикати.

Днес вече, като отшумяха и опротивяха вълните креслив неандерталски антикомунизъм (пък то бе пак комунизъм, макар и с обратен знак; "сини" и "червени" си бяха пак ония две групи: нагаждачи и праведници. Само че народът това май късно почна да го проумява. И дойде време, значи, тая новела на Емил да бъде прочетена с оглед скритото... дори за автора й! - послание. Тя е обръщане към праосновата, към ония пространства на духа, чиято енергия иде към нас далеч отпреди Карл Маркс, преди марксизма. Струва ми се, авторът тук преодолява сам себе си, своята увереност: логически сюжетът, образите му внушават друго - не преданост към идеята, а привързаност към човечността и усилието да се противопоставяме на фанатизма във всичките му често красиви, лъжливи за окото форми и разцветки.

Изречено накратко, вярващият се е изправил срещу своето човеколюбие, сякаш версия на библейския разтерзан, разколебан вярващ - Йеремия срещу Йеремия. И не смятам, че новелата защитава комунизма. Смятам, че това е - парадоксално! - фина критика, тотално отрицание на всякакви предпоставени тези и стройни умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее пълноценно, уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има и по-дълбок, философски смисъл.

* * *

Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона на френския актьор и певец от шейсетте години на века Ив Монтан "Балада за смъртта на едно листо". Печално есенна е атмосферата и в самата книга. То е психологически разказ не само за нашите си, български, илюзии и спомени, но и разказ въобще за случилото се на Европейския материк през последните петдесет-шестдесет години. Войната, безбрежните руски степи, болшевизмът, фашизмът и нацизмът (както върви хронологично тая световна чума, произлязла от фанатичната предубеденост изобщо) са фон, дълги отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините... Всичко това е било, настъпила е есента на равносметките, да видим какво сме научили и как ще се живее по-нататък, все пак трябва да има в какво да вярваме... В безверие не се живее!

Емблема на връщането към нравствеността е Павлов, струва ми се, силно идеализиран от автора, но пък името нашепва нещо; буквално значи "на Павел", "принадлежащ на Павел", апостол Павел може би?!... но това последното авторът едва ли е имал на ум.

Двама пътуващи кореспонденти - младичкият репортер (разказвачът, аз-героят на новелата) и доста преживелият, масивно-мудният Благов*** - участник в антифашистката съпротива и прочие. Ученикът и Учителят във фоайето на северен хотел... Вали лепкав, мокър сняг, очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, и то точно в най-мечтаното място за млад възхитен, очарован от СССР българин в Москва.

Навън се случват навярно хиляди любопитни и важни събития; оказва се обаче, че отвътре, в съзнанието си, човек носи далеч по-интересен свят. Така започва книгата, от кратко съобщение, сбутано в днешния вестник: някой обявява, че търси, издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и калейдоскоп от възпоминания се завихря пред очите ни. Началото е вик на давещ се в океана от рутина и скука; това изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в оная 1981-82 година всичко у нас в България изглеждаше да е наред, какъв е тоя вик?!

Разказването тук съдържа в подтекста си внушение за патетика; по-доволен щях да съм, ако патетичното не ми го задава авторът, ами се роди в моите си представи на размишляващ читател. Тоя тип засилване на градуса е белег на публицистичния стил... Но какво, да не би аз да я пиша тая новела! Авторът така е преценил, а книгата е завършен факт; хубавото е, че ме мотивира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а именно понеже ме "хваща"...

Не виждам и за какъв дявол е пренасянето на разказа назад и напред във времето; да смятам все пак, че именно авторът е меродавен да реши; а че ме дразни - не е никак зле!

От днешна (края на септември 2002-ра) гледна точка нещата, послужили за хубавата идея на Емил Калъчев в тоя ръкопис, съвсем не издържат подобно - определено партийно, от позиция на комунистическата теория - тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" през дълбоката и сурова зима на 1942-1943-та, например, това вече е исторически факт, е предначертана именно от канцелариите на Москва... Не обвинявам, само казвам - сега вече е страшно, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта и чистосърдечната си вяра в Голямата световна химера нашите възторжени, неопитни в Европейския покер между империите романтични наивници.

Ценното, а и любопитното, е как писателят противопоставя логичеката си убеденост на вроденото си човеколюбие и състрадателност. Зад силуетно представения многозначителен Павлов виждам библейската фигура на строителя на христовата черква... Да не би да съм набожен?! Или не мога да чета отвъд думите? Злото, Антихристът ни се представя с много лица и имена (Сократ, кълбо от змии, питон, красиво женско лице), воюващото Добро винаги е едно.

29.09.2002. Трансформацията на някогашните седемнайсетгодишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които с карабина на пост бранят "нашата, народната власт" в тревожната есенно-зимна пловдивска нощ... преобразяването им от съмишленици в непримирими противници е пак от редицата противостояния на Доброто и Злото. И двамата - възпитани в духа на комунизма, и двамата - кръвни синове на т.нар. "червена власт", но странно... защо се оказват непримиримо един срещу друг? Какво ги е разделило?

[b]"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" - настоява инженерът-строител Пайо Дамянов; иззад масивното началническо бюро на партиен галеник бившето приятелче от 1944-45-та, настоящ страховит властник инженер Зарко Вергилов победоносно отвръща: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителството е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". Задвижат ли се лостовете и големите маховици на тежкотонажният партиен апарат на тоталитарната държава, човешки кости и съвести е в състояние да смеле, цели народи да затрие от лицето на земята. Това последното си е мое допълнение.

...Строи се язовирна стена - нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която е стъпила обаче стената, тая основа е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността. Е, каква по-ясна алегория за комунизма! Сега е лесно да се каже, но в 1981-1982-ра кой можеше да си позволи подобни намеци за родното духовно смърдящо блато?!

Дали Пайо не е едно от превъплъщенията на митичния Павлов (т.е. "принадлежащ на Павел", както е лексикално точното му съответствие), а това има ли отношение спрямо човечността, която воюва срещу цялата многообразна допотопна машинария на Сталинския болшевизъм у нас, в България?... Силно е да се каже!

Минава ми през ум: "Леле, как доверчиво, като народ, наплашен и унижаван от еничари, сме се втурвали в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на някой спасител отвън! Дали пак поради подобна причина снощи, 28 септември, пред храма на източното православие "Александър Невски" изпусталели тълпи наивници не крещяха три-четири часа от възторг "България - да! Да за НАТО!"

Такава ли е националната ни орис? Все лъгани, все идиотски манипулирани от сияйни миражи? И защо забравяме, че именно по нашите тракийски градове е шетал по време на най-плодотворното си мисионерство апостол Павел? Ето, Библията съхранява тая мъдрост пред болестите, пред струпеите на цивилизацията, но кой чете, кой се интересува! Модерните комуникации, модерните технологии са замъглили очите, пристиват съвестта, та се и гаврим глупешки над морала, над самия живот в духа...

Не съм очарован от мозаечно накъсаната структура на "романа" - защото книгата трудно се чете, написана по тоя почти репортажен маниер, а повече читатели би трябвало да я видят, да я преживеят като драма, ако искат да разберат своите предци. Но авторът така е решил да я напише, това е негово право.

Сблъсъкът между Доброто и Злото тук далечно ми напомня романа "Чумата" на Албер Камю с оная заложена в подтекста идея за неспокойствието и трезвостта, за уязвимостта ни и за човешката ни устойчивост пред изпитанията. Множеството, тълпата винаги по-късно стигат до прозрение. Прозрението се ражда първо у самотници, пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова - с изострени сетива за истина и лъжи.

Следва

tisss

____________________________________________________________
_{* Новела - голям по обем разказ предимно с психологическо съдържание; роман - голямо повествование, многостранно изобразени типични герои, пространни картини на живота, събития. Обхваща обширен кръг социални явления и характери, показани в развитие. Вж. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г., с. 642 и с.781-782.

** Тая фраза от статията ми във вестника ("Комсомолска искра", май 1981) най ги бе разгневила ония отгоре.

*** Името "Благов" звучи и като алюзия за предтечата на българските червени фанатици, тесният социалист Димитър Благоев. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: