Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

Продължение от 29.09.

Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на парвенюто... тоя образ, съпътстващ винаги и навсякъде троновете на властта, не може да обясни истината защо именно фашизмът и именно нацизмът и комунизмът като всеобгръщащи с подозрение простосмъртния, душейки и слухтейки по петите му, се нуждаеха и по най-закономерния начин произведоха за целта на това следене тълпи от невежествени ренегати, хора без чест и лично достойнстство, комисари и секретари на партийната "правда".

Курбон и синът на Вергил Спасителя ли са оправдание за озлоблението, което все диреше врага, дори в собсвените си редици издирваше параноично "врага с партиен билет"? Така глутницата вълци се самоизяжда, че да дели все по-едри късове плячка от потта и кръвта на народа; и същевременно до небесата вдига знамена и лозунги колко предана е на същия тоя народ.

Да поставим пръст в кървящата рана! Отдавна назрява тоя разговор. Двайсет години новелата на Емил Калъчев предизвиква това, дето ни е останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме с ясни думи какво и защо се случи с нас, българите и гражданите на т.нар. социалистически лагер. Това е наш си, много личен разговор.

Парвенюто е следствие, не причина за краха на комунизма и неговия родител марксистката схема. Фашизмът на Мусолини, нацизмът на Хитлер бяха много по-елементарни за разкодиране; комунизмът е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848-ма комунистическият манифест, мислещата част от човечеството, и особено всички млади поколения оттогава насам намират изход от отчаянието в тая красива, но неприложима и спореща с човешката природа химера.

Марксизмът и роденият от него комунизъм преобръщат с краката нагоре християнската максима, императива на Любовта. В името на бленувана световна хармония, лъжеапостолите на Маркс и Ленин уж рушаха "старото", а то: създаваха условия човекът да бъде тотално окован, затворен в клетка, ограничен зад телени мрежи и гранични полоси, наблюдаван, преследван, гост в собствения си дом, слуга на собствената си имот, "лосче и винтче на Световната революция" - не уникат, а нещо лесно заменяемо, стандартно, повторимо.

Странно, книгата ме зарежда с енергия. Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945-та и 2002-ра. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, леко усмихнат Емил Калъчев. Може би се мамя, може би само ми се е сторило или силно ми се ще да е така. И Маркс го е изрекъл: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или поне нещо в тоя смисъл е казал, ако не го цитирам точно...

03.10.2002. Драматична проява на невежеството е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за нормално интелигентния човек е естествено навлизане в познанието: непрекъснато се уча и все има нещо, което не ми е известно - за невежия е точно установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация. Невежият кокоши мозък не може да си представи и за миг, че това, което веднъж е прочел или научил, може да е само стъпало към откриването на светата Истина, тресе се от възмущение, че някой се усъмнил в онова, което изглежда вече казано и доказано от авторитетите преди нас.

Невежеството обича да цитира авторитети от науката и информацията изобщо; зад тяхната фасада то се чувства удобно, без тревоги и любопитство, без съмнения. Невежият се страхува да не сгреши в преразказването на чужди авторитети, дразни го именно съмнението, да не би да го разберат, че е некомпетентен, че е сбъркал в нещо основно.

Мисля си, че талантът много по-често и дори почти непрекъснато греши; грешейки, той навлиза в територии, неосветени досега от разума и рутината, и така именно прави своите открития. Грешката се оказва важен елемент от процеса на познание, понеже е вид проверка за истинността на тая или оная формула върху човека и вселената.

06.10.2002. Огромна маса от осем милиона несретници, които се оправдаваме с комунизма, както бихме се оправдавали и с всяка друга обществена система - изглежда това сме ние, българите! Комунизмът е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци, но в коя обществена формация това насилие не съществува?! Грандоманията тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от разни религиозни общности, тъй и всяка институция на Българската държава. Слугата се изживява като господар над своя суверен. Самите избори непрекъснато се провеждат в условия на злонамерена манипулация над личността, над правото ни за уравновесеност и спокойна атмосфера именно когато трябва да преценим разните политически оферти.

Участието в която и да е партийна организация оковава таланта, слага юзди върху съзнанието ни, монтира наочници и бленди върху зениците, за да сме удобни за управление. Дисциплинирани послушни редици от редници без свое мнение и воля - това е тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.

Вярвам в силата на свободните личности, обединени за обща конкретна работа, но обединени не до гроб, не на живот и смърт, а обединени, доколкото го изисква отрязък от живота ни в общество. Ние сме твърде различни в духа и интелекта, това защо никой не забелязва! Един и същи човек в многообразието на собственото си живеене се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои като камък на едно място. Камъкът - и той се мени, а защо фанатизмът все се опитва да ни уеднаквява като веднъж завинаги непроменими стойности?

Бягам далеч от удобно подредените по пътя ми изкушения. Подхвърлят ми възможности, смятат ме за дивеч, за наивник, а виждам приготвени клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тая лотария на щастието. Пиша онова, което интуитивно ме подтиква да защитавам у всеки мъдър или наивен човек правото му свободно да избира, правото му - дори с риск да го сметнат за противен - да бъде себе си.

Животът в обществото налага ограничения на бесовете ни; и в тоя смисъл Държавата е необходимо зло. Но всеки сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста... и в привидния хаос от противоречиви, разнородни идеи най-великото постижение за отделната личност, мисля, е да се изскубва непрекъснато от рутината и скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява.

Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително насериозно приемат себе си за Пъпа на вселената. Хубави сме, чаровни сме, защото сме различни. И всеки си има своята мисия, която красиво проваля или осъществява с пот на чело успешно, и то главно поради вътрешни, а не поради външни причини.

Надникни в себе си като в кладенец и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното ти. Ако виждаш тиня там, на твоето дъно, сам си си виновен.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: