Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

Продължение от 06.10.

Мога да обясня простичко откъде у мен иде отвращението ми към комунизма. Четири поколения мъже в моя род преди мене са утвърждавали своето върху трудолюбие и нравственост. От трудолюбието и нравствените си разбирания за живота тия четирима са ми предали чрез примера си усещането що е това Свобода. В невъобразимо трудни положения тях ги е водил интуитивно именно резливият дъх на усещането за Свобода.

Прапрадядо ми по майчина линия е от рода, за който в Калугерово знаят, че е основан, заселил се, водещ началото си от двама братя бегълци. Тия двамина дошли откъм Търново, понеже убили турчин. Заселили се край река Тополница между тракийските могили и останки от древно селище. И построяват керемидарна, чийто дебели зидове, казват, личат и днес. Тия двамина дават началото на един от четирите стари рода, основали селището, известно от турско време с името Калугерово. Споменава ги и ги описва в "Записките" калугеровци от годините около Април 1876-та Захари Стоянов.

За овчаря Джендо (З. Стоянов) това са буйни, склонни към остър присмех, страхотно трудолюбиви хора с особен, свободолюбив дух, което ги отличава от останалата рая. Затова и турските чапкъни от околните селища ги нападали често, вилнеели по имотите им, и не всякога безнаказано.

І. Прапрадядо ми Ангел и неговият брат Георги са отбелязани върху паметната плоча насред селището под номер 14 и номер 19 сред тридесетината участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел бил кмет на селото, най-младият между петима братя и четири сестри. Затова, че заклал двама турски чапкъни*, които безчинствали и мърсували в дома му, бил посечен насред селото на дръвник, за назидание. А младата му жена с шестмесечно пеленаче на ръце побягнала през нивите и се укрива при свои роднини в Пазарджик. Единственият си син кръстила Ненко, че го носела на гърдите си навсякъде със себе си, израсъл на ненките й, демек.

ІІ. Тоя Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства в мизерия, събира имот, жени се, ражда двама сина (Борис, Димитър) и една дъщеря (Мария), и когато се отваря Балканската война, отива доброволец на фронта, както казал, да отмъщава за баща и майка. Умира от холера нейде по някогашните фронтове в земите на днешна Северна Гърция, в някакъв военен лазарет, през есента на 1912-та.

ІІІ. Големият му, първородният Борис Ненков Ангелов ми е дядо. И той израства от 12-годишен като сирак и в мизерия. На шестнайсетгодишна възраст тоя Борис се отделя от вдовишкия дом на майка си и захваща да събира пари къща да си построи. Чукал коноп зя въжарницата наблизо, излязъл му прякор Борис Дявола, че работел като бесен, както казвали учудени другите чукачи на коноп. Жени се за перущенска мома, ражда пет деца (четири дъщери и един син), замогва се с труд и предприемчивост, със страхотно пестене. Преди Девети септември (1944) помагал на нелегалните, единственият му син - вуйчо ми Любен, като момче, Методи Шатаров - известен координатор на съпротивителното движение в Пазарджишкия край, ползвал за личен куриер.

След Девети комунистите не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и той до 1963-та обработваше сам с челядта петте си лозови градини, имаше двама калфи на колоездачното си ателие насред Пазарджишката чаршия и един ратай циганин, на когото купи кон и каруца и му помогна къща да си построи в циганския край на Пич-маала.

Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От петгодишен ме водеше със себе си по нивите и градините да му помагам. Той оре, аз водя коня в браздата. Върти камшик, плющи тоя камшик над главата ми, а дядо Борис отзад току изръмжи: "Кьопекьолосън"** - че залитам сред големите буци лъскав тракийски чернозем.

От всичките си деветима внуци мене може би най ме обичаше. Ала и обичта му бе грапава и остра; току ме сграби като някой едър мечок и пищя от страх и болка, а дядо се смее, ама като се смее, пак ръмжене излиза...

На тоя страшно работлив човек комунистите най-сетне през лятото на 1963-та нахълтаха в двора и според списък в една зелена папка обраха всички земеделски сечива и машини, подкараха му коня и талигата и го оставиха 63-годишен на една земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Трън им е бил в очите, защото до тоя момент благоденстваше, а съседите изнемогваха.

ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот - баща ми Кирил, от шестнайсетгодишен (и той!) напуска родителите си бедняци (в харманлийската махалица били най-бедните) и идва в Пловдив, хваща се чирак при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи да разбичва. Разбичвали трупи с още един чирак, а нощем хвърляли талаш върху тезгяха и така спели с другото момче, опрели гръб до гръб да се топлят.

От юношеските си години баща ми мечтаел да си има своя мебелна работилница, едно по едно събирал инструменти: рендета, дърводелски стяги, длета, триони, медно котле за варене на туткал, тезгях и пр. Татко работеше в държавното предприятие "Напредък", а вечер слизаше в избата, където си беше устроил с мерак работилница. Но комунистите и на него му попречиха. Направи два или три гардероба комплект с нощни шкафчета и легло за двама и ето, появиха се и тук "другарите"; намусени, строги, запечатаха с три подпечатани хартии избата, а мисля, че и го глобиха, задето си позволявал да поработва тайно след работа в държавното предприятие.

Та ето само дебелите зидове, върху които се издигна чак до небесата с течение на годините отвращението ми към комунистите - съвсем конкретно, осезаемо отвращение от едни хора, които освен да ти се пречкат, да издевателствуват над честта и достойнството ти, нищо друго не вършат. Намразих отдън душа тия лицемерни хора, които патетично говореха и се биеха в гърди колко мислят и се жертват за българския народ и въобще - за унижените и оскърбените по света.

Ако трябва да спомена всички гадости, на които съм се "любувал до насита" през всичките тия години на моя живот, включително и досега (като имам пред очи гадостите на пребоядисаните комунисти и ония другите, дето се нарекоха "антикомунисти" между тях), то ще е кула, по-висока от кулата сред библейския Вавилон.

Питам се: ако не беше ни сполетяло това "добро", тоя "най-прогресивен и най-хуманен стил на управление", къде ли щяхме да сме ние, българите, сред семейството на европейските народи? Петдесет години ни рязаха родовите корени, учеха ни на преданост към една чужда държава и дори ни внушаваха, че дължим благодарност на Съветския съюз. Ако не е предателство спрямо България и българина, как да назова това!

До трийсет и третата си година наивно вярвах в комунизма, та спомням си, питах веднъж баща ми: "Защо не си станал комунист? Бил си на фронтовата линия срещу нацизма, върнал си се с орден за храброст от Унгария, какво те спря, татко?" А той: "След войната появиха се по улиците едни хора с червени ленти на ръкава. И като ги видях, че това са някогашните михлюзи или младежи, дето не мислеха за занаят, за дом да свъртят, казах си, че не ми е мястото между тях. С политика се занимаваха тогава ония, дето им викат "развейпрах"; ние работим, та пушек се вдига, те пушилката вдигат на думи по площадите, та митинги ли не щеш, та заклеймяване на враговете ли не щеш, все трибуни по площадите вдигат"...

Несведущ беше баща ми в политиката, усещах го - за него с политика се занимават, както той казваше, "шмекери, нехранимайковци, фалшиви хора".

Как тия празни хора оглавиха управлението, е доста занимателна тема за размишление. Истина е, че народът им повярва на медените приказки; пък и доста жертви паднаха или бяха прогонени от родината, заплашени от куршум или скалъпен политически процес по системата Вишински***. А народ без мислещи хора лесно се лъже!

Ние, родените вече след кървавата комунистическа вахканалия на сталинизма в България подир края на Втората световна война, с жълто около устата, бяхме вече лесна плячка за манипулиране, за типичните за марксизма дебели лъжи.

И все пак кой носи вина остава открит въпрос за нас, днешните българи. Какви претенции мога да имам към властта, освен да осигури ясни правила за живот и за работа! Останалото да зависи от мен самия, а не от някой партиен комисар, от някой празен човек, който да ми подрежда живота, да ми нарежда какво да сторя, какво да работя, колко деца да раждам и да ме омайва, че се жертва за моето щастие, пък да го гледам, че живее като паразит на мой гръб.

Следва

tisss

______________________________
_{* Чапкънин (от тур.) Развратен, разпуснат човек; уличник, коцкар.

** (тур.) Кучи син.

*** Екзекутираните по тая, възприета от СССР съдебна практика, в НР България са над три хиляди, по официални, и предполага се, силно занижени данни - повече, отколкото вкупом във всички разположени на запад от нас европейски страни от бившия соцлагер. Фигурата на партийната злост Андрей Вишински сама по себе си е епоха в историята на т.нар. реален социализъм от времето на Сталин, та до първите години от управлението на Т. Живков у нас. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: