Въведение ІІІ

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

Продължение ІІ от 06.10.

Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак - в най-лошия вариант. Изкуственото присаждане на източни или западни, чужди на нашия национален нрав идеологии обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си като наследство от нашите далечни прадеди траките - носители на цивилизаторска мисия сред дивите племена на Европа и Азия, и в Близкия Изток.

Сами себе си виним, че сме търпеливи, едва ли не овчедушни; това е обаче смирението на творчески устроените личности, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма.

Прилепчивостта на посредствените ни политици към общества и държави, проспериращи в ограничени отрязъци от най-новата история на света - дали към Третия райх на Хитлер, дали към СССР на Ленин и Сталин, дали към САЩ и Великобритания - като факт звучи твърде унизително.

Защо българската интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Това случайност ли е? Или сме неспособни да оценим собствените си достойнства, та приемаме да ни назидават ту червени комисари, ту мекерета на някоя друга поредна велика самозабравила се, освирепяла в суетата си империя?

08.10.2002. Ровичкане из речниците за често употребявани думи... Виртуален - (от лат. virtus "годност") - възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) - само мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) - оскърбявам, пренебрегвам или не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр. desavouer) - обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някое лице. Top-lofty - разг.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy - непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

Моята внучка Невена днес навършва своите осем годинки. Чудесна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността, "че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък и нали осемгодишната госпожица може би случайно (?!) е дъщеря на първородната ми дъщеря Вера. И аз, значи, се явявам дядо. Леле!

Живея, нижейки редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" ме озадачава с тревожността, която излъчва и придава на това словосъчетание...
Тоя сумрачен параклис е моята наблюдателна кула към вихрещия се наоколо песимизъм, а мене ме изпълва спокойствие. Да, разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, ала кога ли тук, на Балканите, е било по-леко, по-охолно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живеем по съвест и с достойнство.

Ето, сготвих си тая вечер супа от леща, а знаеш ли колко вкусна е тая бедняшка гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш, хубавичко си огладнял и сметките ти са наред! Започнах тая несвършваща книга за нас, които крачим преди тебе в своя си живот на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на твоето рождение (нощта на седми срещу осми октомври 1994-та; като че вчера беше). Ето, цели осем години до днес я пиша, и сега, в тоя час, си мисля, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; пък може и да се почувстваш поне две пръстчета по-висока, като узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова посредствени ние, българите от твоите два рода. Пък аз съм от майчиния ти род.

17.10.2002. Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице.**

В моменти на разочарование бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и съдя хората според както изглеждат, представят ми се "по лице". Понеже същността у човека обикновено е нежна, уязвима; а пък когато тоя човек е наранен, значи, прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх да не го усетят слаб - пък той наистина е слаб духом в оня момент! - и тогава настръхва, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи да те бие.

Голяма глупост е да вземам тия остроти насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от себе си цялата мръсотия и духовна смрад от дън душата си. Какво, че я плиска срещу мен! Аз това го искам, за да изтече тая гной. И през това време ще си мисля, като го чакам да се изразходва: само да не ми се разсипе на късове пред очите, само да не побеснее съвсем!

Постъпвам тъй понякога с най-наглите от тия, дето са ми пратили за ученици, с ония между тях, които са невъздържани, без усет за скритите мелодии у самите себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята им, разбират, че не съм им отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени, все едно очите им питат: тоя човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша и как го върша; чудно им е защо и аз не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка (Петя от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа - пък ми провали учебния час. Не си предадох урока, както е по учебвата програма за деня, но защо да съжалявам! - стигна се дотам, че стана противна на част и от съучениците си. А мене ми стана особено мила, когато рече извън кожата си от гняв: "И не ми казвайте, господине, че съм Ви симпатична!"

Преди години тая Петя ме беше напсувала в час по литература; после идва сама да ми се извинява, после на няколко пъти ми е казвала или показвала, че не желае да пропуска уроци при мен. Напомня ми жребче, което хапи юздата и с копитцата си къчове хвърля. От такива жребчета подир време излизат разкошни млади жени и мъже.

Разгневи ми се, и какво! - и то е част от работата ми, може би най-чаровната, най-тънката част, когато се изковава доверието между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя; пък не бива да ги съдиш, просто трябва да направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале.

21.10.2002. Homo scribens*** да озаглавя цялата книга; точно с латинските букви заглавието ще подсказва, че става дума не за нещо, отнасящо се единствено до българските ни домашни истории, а за неща, които касаят изобщо християнския свят, за християнския рефлекс към човека и света.

И ми иде в ума оная фигура, изобразяваща египетския писар на фараона Незнамкой си... Не г-н Фараонът, мен простосмъртният писар живо ме интересува... А последната част от книгата да се нарича "Гарваново око" или "Окото на гарвана"... с онова мото, където се казва какъв символ е тая птица.****

Имам личната претенция, че гледната ми точка, моето записващо свръх-аз е много отвисоко вгледано в тоя живот наоколо. И всъщност ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от моята чисто човешка безличност в материалното, простосмъртието ми на преходен, един от множеството човек и... високата - уравновесена, доколкото ми е било възможно! - гледна точка за преценки. В тоя смисъл България с цялата й трагична История и сиво Настояще е оста, пъпната връв на тия записки; антената е забита в българската пръст на дълбочина над осем хилядолетия...

Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.

05.11.2002. ...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.*****

22.11.2002. Това, което пиша за България, надявам се, се отнася до всяка държава по света. Навсякъде подлостта се явява гримирана с пищни привидни достойнства, навсякъде истинското достойнство е принудено да се сблъсква със стени, с турски зидове от пренебрежително снизхождение или просташка назидателност.

Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутници, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или по-късно строи тъмни подземия за крилете на духа. И тъй е от хилядолетия. По-точно, от времето, което разумът може спокойно да обхване, без особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.

tisss

___________________________
_{* Никола Вапцаров, из стих. "Вяра".

** Библията, Деяния, из гл. 10.

*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".

**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", с. 6, бр. от 29.03.1993 г.: Гарванът - птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител, пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на отсамното.

***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: