Крайпътен ресторант

"Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат,
какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят,
за да не бъдат наказани..."*

БЕНГАЛСКИ ОГЪН И БРОКАТ

1.

Срещу къщата, в която живееше семейството на Петър, зад пътя, по който пълзяха денем и нощем коли, се издигаше черква. Тя беше строена преди много години, стените й бяха обрасли с бръшлян, а кръстът й беше обикновен, железен, и желязото - ръждясало от дъждовете и мъглите.

Над широкия параден вход висеше картина, избеляла от слънцето. На нея бе изобразен конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Художникът, който нарисува това върху тенекия, отдавна се бе разделил с белия свят, но конникът, нарисуван с четка, натопена в маслени бои, стои все така невъзмутим и горд върху белия кон, вгледан в бъдещето.

Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празнични дни, особено на Великден и подир това тук се тълпяха хора от околните села. Най-често донасяха новородени, които попът кръщаваше. По-нарядко идваха новобрачни да се венчеят. Когато пък настъпваха черковните празници, камбаната продължително ечеше с тържествен мелодичен звън. Тя беше изработена преди повече от осемдесет и пет години, т.е. в разгара на войните на Балканите, в някаква австрийска леярна между поръчките за оръдейни цеви и лафети.

Бащата на Петър беше дърводелец. В свободното си време той работеше в стаята под първия етаж на Къщата. Там имаше голям прояден от дървоядите тезгях. Над него бяха наредени в редици дърводелските инструменти. Те също бяха стари и железните им части, с които не се работеше, бяха кафяви от ръжда.

В събота след обяд и в неделя през целия ден башата на Петър се затваряше в тая като че забравена от целия свят обител. Към улицата гледаха две закнижени с оризова хартия прозорчета, укрепени за сигурност отвън с чугунени решетки. Преминеше ли човек или кола по улицата, цялата къща сякаш потръпваше, а стаята под първия етаж се изпълваше с глух неопределен тътнеж. Затова пък еченето на черковната камбана тук кънтеше ясно и силно.

2.

Петър беше студент трета година в столицата. Прибираше се все по-рядко у дома. Пет години минаха откакто се раздели с родния дом: две години в казармата и три в столицата. Сега градът му изглеждаше по-красив, по-далечен. Зимата беше свършила, а пролетта току-що започваше.

Заедно с едно момиче той пристигна от София. Петър познаваше момичето още от ученическите години в гимназията. И то беше от същия град. Когато влакът потегляше от софийската централна гара, ръмеше ситен дъждец, примесен със сняг; когато спря в Пловдив, времето беше топло и слънчево.

Петър изпрати момичето до автобусната спирка. След като се качи на един червен автобус, момичето отпътува с очакващи очи, отправени назад. Петър тръгна към къщи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке. Свечеряваше се. Пъстро облечени жени и мъже на средна възраст се разхождаха по притихналите в залеза улици. Долиташе музика от ресторантите, които бяха разтворили врати и прозорци, а някъде вече бяха изнесли масите и столовете под открито небе.

Отдалече видя светналите прозорци на Къщата зад пътя, който сивееше странно пуст в тая час току час или два преди настъпването на вечерта. Видя отдалеч силуета на черквата с железния ръждясал кръст най-отгоре. Тя глъхнеше тъмна и тайнствена зад изрисуваните с винетки стъкла на прозорците. А когато наближи съвсем, вече дочуваше ритмичното стържене на рендето из стаята на избата, там, зад закнижените прозорчета на бащината му работилница.

Петър натисна бутона на звънеца пред заключената входна врата и след минута петно от светлина се очерта върху тротоара. Отвътре майка му бе запалила вече електическата крушка.
- Да живее някой си Петър в тая къща?...
- Петър е в София - отговори майката.

После седяха край старата дървена маса, яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, а прозорецът беше разтворен и върху фона на звездното светлосиньо небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше също така и един от хълмовете; на върха му, осветен от прожектори, се издигаше паметник от сивкав сиенит. Самотният воин, който бе изобразен на паметника, бе сякаш изостанал от своята бойна част, която пък бе продължила на Запад към Централна Европа. Това се бе случило преди много години. Навън се виждаше също така и една стара лоза, чийто едва-що покарали бледорезедави листенца веселичко шумоляха пред прозореца... и всичко това, омесено с плахата усмивка в очите на майката и с внезапно сякаш посивялата коса на бащата, беше приятно и топло.

3.

На другия ден вечерта Петър отново се срещна с момичето. Момичето беше мургаво, с дълги черни коси и стройни нозе. На рамото му висеше кожена чанта с капаци и външни джобове, която съвсем приличаше на войнишка походна сумка. Всъщност Петър не искаше да се завръща толкова рано напролет в тоя град, но момичето много настояваше. То харесваше Петър и нямаше търпение да го покаже на своите приятелки.

Вечерта беше задушна и топла, типично за тоя южен край. Това означаваше, че скоро ще завали. Те останаха дълго на автобусната спирка, и докато чакаха, наистина закапа и заваля дъждът. Дърветата в отсрещната градска градина все още нямаха листа и мокрите им стъбла и клони заблестяха, като отразяваха разноцветните неонови светлини на вечерния град.

- Да си вървим - предложи Петър.
- Сигурна съм, че ще дойдат - рече момичето, като се оглеждаше тревожно в посоката, от която се предполагаше, че ще се появят приятелките й.

От тъмнината изплуваха светлините на поредния автобус. Каросерията му блестеше от влагата и той приличаше на старо допотопно животно със светещите си фарове. Автобусът спря на спирката и хората слизаха, разгъваха чадърите си и тръгваха под дъждовните струи. После автоматичните врати със съскане се затвориха и почни празната кола продължи самотно в тъмнината. Никой не пожела да се качи. Петър погледна часовника си.

- Един час мина - каза той.
- Не знам какво е станало - обади се момичето. - Може да им се е случило нещо непредвидено. Знам, че трябваше да дойдат. Никога не сме се разминавали. Това са ми най-верните приятелки.
- Наистина - каза Петър, - но и на верните приятелки може да им се случи нещо да ги възпрепятства, нещо непредвидено, искам да кажа. Нали?
- Да! - кимна тя с очи, блеснали изпод кичурите мокра коса и двамата тръгнаха надолу по широката улица.

Нямаха чадър. От дългото стоене под дъжда косите на момичето висяха, залепваха се по кожата на лицето й. Подухна свеж вятър и момичето пооправи косите си с трепереща ръка.

Преминаха по оживената главна улица. Зад витрините лежаха подредени купчини прекрасни неща. Те вървяха и спираха, и пак вървяха, и пак се спираха пред тия отрупани с лакомства и изкусителни предмети витрини. Момичето бе вмъкнало ръката си под лакътя на Петър и той се чувстваше неловко.

- Искам това! И това искам... И онова там... също искам. А как ли ще ми стои оназ бална рокля. Ах, ония червени лачени обувки с препаска на глезена и с високия тъничък ток ще ми стоят чудно... - не преставаше да говори тя.

Петър мълчеше.

После дъждът спря. После тръгнаха по стари и тесни улички, където им беше познато и топло. Минаха край старото квартално кино. То беше цялото облепено с афиши и вятърът вееше тия ненужни вече пъстри хартии с образите на известни актьори, любимци на публиката; вееше ги като смешни дрипави знамена с техните артистични образи.

После видяха старата сграда на гимназията, в която бяха учили заедно, и той си спомни миналите години: просто някои неща се появиха като на филмова лента в забавен каданс пред очите му...

После часовникът на хълма удари десет. Двамата отново стояха на автобусната спирка, само че на отсрещната страна на същата улица край подгизналите алеи с малки локви на градската градина. Не след дълго червеният автобус допухтя, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и после махаше с ръчица, залепило устни на задното стъкло; така му показваше колко силно е влюбено може би... докато автобусът се изгуби зад първия завой. И Петър остана сам.

4.

- Къде се губиш? - посрещна го бащата.
Майката си беше легнала вече и Петър чуваше неравното й дишане край себе си. Майката работеше в завода за електроматериали. Току-що бе отминал краят на тримесечието и работата очевидно я преуморяваше. Мъничките й свити в юмруче ръце потреперваха върху завивкака от време на време, когато тя шумно въздъхваше в съня си. И насън не успяваше да се отърве от онова, което изпълваше с напрежение целият й живот.

- Къде беше, а? - рече бащата, но то не беше въпрос, а покана да си приказват: - Искаш ли да си пийнеш?
- Искам - каза Петър.
И бащата стана, извади от джоба си железен, кафяв от ръждата железен ключ, отвори един от шкафовете, донесе стъклено шишенце ракия. Изми две конусовидни миниатюрни чашки и ги напълни.
- Наздраве!
- Хайде! Наздраве...

Седяха дълго време така, край дървената маса в старата къща. И Петър гледаше силно посивелите коси на баща си и гледаше ръцете на майка си, които подскачаха върху старото одеало. Навън дъждът отново започваше да се лее и всичко наоколо се изпълни с тих ромон, а водосточната тръба отвън така яростно гърмеше, сякаш бе сърдита на дъжда.

Черквата се издигаше отсреща, няма и величествена, въпреки старостта си, а каменният войник на хълма замислен сякаш търсеше нещо забравено от спомените си.

- Та ето тъй живеем - обади се бащата. Бе казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе; затова синът се усмихна и кимна, па рече напосоки:
- Е, да! Разбира се...

- Как върви учението?
- А бе, справям се.
- Така трябва.
- Ще гледам да не закъсам.
- Наздраве!
- Хайде... Наздраве!

Бащата остави чашката и положи големите си грубовати ръце върху масата, погледна сина си с присвитите си много светлосини очи. Петър усети неудобство. Беше слушал от чичовците си, че когато бил млад, почти колкото него, какво ти почти... даже година по-млад, стрелял с лека картечница по живи хора от другата страна на фронтовата линия. Това било много отдавна, по време на войната. После се върнал без драскотина в града; бил преизпълнен с планове, смятал да си отвори работилница и да продължи дърводелския занаят. Но не му позволили да си бъде сам господар. "Не може - рекли му, - сега са нови времена. Което значи, че всеки ще работи само на държавна работа. С труд задружен ще построим живота нов!"

Както и да е, минали десетина години и къде със заеми, къде с дребни помощи от приятели, бащата пазарил на изплащане за още десет години тоя етаж от старата къща, оженил се, родил му се син и той го кръстил Петър, на името на един от убитите си приятели от велосипедната лекокартечна военновременна рота.

Сега същият тоя сърцат някога и храбър оцелял под свистенето на куршумите и грохота на снарядите някогашен войник гледаше сина си със сините очи на картечар от войната и Петър се почувства разтревожен, дори притеснен.

Следва

tisss

______________________________
_{* Библията, из Трета книга на Ездра, VІІ-21.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: