"Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят, за да не бъдат наказани..."
БЕНГАЛСКИ ОГЪН И БРОКАТ (продължение)
5.
Рано сутринта на другия ден в къщата се появи Тодор. Тодор беше среден на ръст, със зелени очи, сламеноруса коса и хубави черни мустаци. - Радвам се да те видя отново в старото гнездо! - извика още от вратата Тодор. - Готов ли си да се поразходим?
- Но ще си пийнем най-напред. - Е, иска ли питане...
Петър отвори шкафа и извади бутилката с остатъка; имаше два пръста жълтеникава ракия на дъното. Пиеха без чаши, ей така, "как на фронте" - имаше такъв лаф от руски, кой знае по какви пътища изостанал от ония месеци, когато младите мъже в окопите са играели, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Ама в случая и двамата нямаха конкретно нищо подобно на ум, просто лафът беше такъв, па и на руски, дявол знае защо. И Петър продължи пак на тоя странен войнишки език: - За многая лета, Теди! - За твое здраве! Да си ми жив и здрав...
Петър качи краката си на масата. - Направи и ти така - рече той. - Така няма къде да изтече. Тодор също качи краката си на масата. - Вярно! - засмя се той. - Не го знаех тоя номер. После ще се поразходим, нали? - Да, бе. Ние сме способни на всичко. Каквото кажем, правим го. Наздраве, Теди! - Да ти е сладко...
- Оплачи се нещо, Теди! - При мене всичко е наред. Знаеш, при мене винаги всичко си е било наред. Ще ми се да се задомя... Никога не съм се оплаквал, на никого. И така съм си добре.
- Не съм ли ти най-добрият приятел, Теди?... - Откъде измъкна това загубено име! - Ще запалим ли по една цигара? Харесва ми това име. - А на мен не. - Знаеш ли най-новото...? - Не. Наздраве... - Добре де, няма да ти викам Теди, щом не ти харесва. За твое здраве!
Пиха. Кой знае какво пиене бе то, някакви си два пръста ракия. Всъщност, беше нещо като ритуал при всяко идване на Петър в родния му град, при първата им среща подир месеците отсъствие. Седяха дълго време мълчаливи и всеки гледаше далеч в пространството пред себе си. Чуваше се как вятърът фучи през пролуките на вратата и прозорците.
- Никога не съм имал влечение към цигарите - обади се Тодор и свали краката си от масата. - А аз имам влечение към цигарите - рече Петър, - особено към хубавите цигари... И към хубавите момичета също. Наздраве! - Видя ли я? - погледна го Тодор. Гласът му прозвуча гъгниво; устните му бяха пресъхнали и той прокара език по тях. - О-о, да! Не съм ли ти разправил! Наздраве, Теди. - Остави това име. Не искам да пия... повече. - Добре, Теди. Ще го оставя това име. Никога вече няма да го чуеш от мен.
Тодор стана, отвори прозореца и пак се върна край масата. Като вървеше, той се олюляваше сякаш кой знае колко бяха пили... Силният свеж вятър се блъсна поривисто в прозореца, нахлу в стаята, разпиля пепелта от цигарите по цялата маса. Слънцето тъкмо изгряваше и небето беше пурпурно. Листата на старата лоза шумоляха тихичко като топлокръвни същества. Бяха светлозелени, почти резедави и не бяха се развили напълно. Отзад се виждаше улицата, осеяна с големи локви от снощния дъжд.
Камбаната на черквата започна да бие. Осем часът сутринта. Петър огледа стаята. Тук му беше познато и топло. Черквата гърмеше в свежия въздух, а старата къща скърцаше като прогнил кораб. От далечината се зададе автобус. Той дрънчеше страшно и сякаш се търкаляше с грохот като бъчва по паважа. Колата, препълнена с пътници, ръмжеше по посока на заводите извън града. Автобусът отмина в далечината.
- Когато и да срещна някое момиче, все го сравнявам с нея - започна Тодор. - Струва ми се, че тя за мен е единствена... - Замълча, па сам потърси отговор: - Може би така е, защото след нея всички други бяха по-лоши. А може би просто не съм имал време да се разочаровам и от нея. Не знам. Просто не мога да я забравя. Така ми се ще, а нямам сили. Не зная какво трябва да направя, за да я забравя. - Не прави нищо, Теди. Просто я забрави. А сега да пием!
6.
После те вървяха по влажната трева. Тревата беше току-що покарала. Отдясно течеше реката и слънцето се отразяваше във водите й. Стигнаха железопътния мост. И той беше поръждавял от влагата и зимните студове, а релсите бяха лъскави. Тежкотонажна композиция от вагони, натоварени с въглища и дебели трупи, премина по моста и въздухът се изпълни с грохот. Локомотивът беше построен в Австрия. Преди войната. Това беше един много стар локомотив и те двамата разбраха това... Инициалите на фирмата личаха върху излъскана до блясък елипсовидна бронзова табела.
Май нищо не си казаха двамата. Вървяха и Петър пушеше, а Тодор се кашляше от време на време, усмихваше се неловко, дори по едно време подсвиркваше игрива мелодийка.
7.
Вечерта Петър отново стоеше на спирката. Червеният автобус пристигна и мургавото момиче слезе с грейнало личице. Сега то носеше чадър, макар че времето беше спокойно и ясно. Момичето приближи. - Здравей! - каза то. - Как прекара нощта? - Отлично. А ти? - И аз.
Тръгнаха покрай градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се светлозелени листа. Снощният дъжд и топлият беломорски вятър, който се промъкваше в равнината по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти.
Хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От един летен ресторант долиташе музика. Чуваше се и гласът на певица. Певицата пееше с фалшив глас сантиментална песничка. Мелодията беше известна отпреди войната, но сега думите й бяха други. Просто някой бе сменил само думите, нищо повече.
Приближиха ресторанта. Той беше потънал в разноцветни светлини. Масите бяха сгъваеми, столовете - също. По средата имаше циментов дансинг, а оркестрантите свиреха под дървен навес, окичен с рози от найлон или пластмаса. Келнерите бяха облечени във вишневочервени костюми и носеха папийонки на белите си копринени ризи.
Отстрани тъмнееше езерото. Светлините се отразяваха върху люлеещите се вълни. Беше феерично и празнично. Електическите крушки висяха окачени по клоните на дърветата и когато вятърът се усилваше, светлините подскачаха върху лицата на посетителите.
Дансингът беше препълнен. Двойките танцуваха и между масите. Певицата беше възрастна жена, възпълна, облечена в рокля от черна лъскава материя, дълга до петите, с дълбоко деколте. Лицето й блестеше от пот. Жената геройски се бранеше от потта с розова кърпичка.
Тя пееше само стари шлагери. Гласът й беше писклив на височините и твърде мъжки на ниските тонове, но пеейки, тя умееше да си дава вид, че силно се вживява в мелодията, и това много допадаше на публиката.
Дойде един от келнерите. Беше също така възрастен, с посребрели слепоочия и оплешивяващо чело. - Имам хубава маса за двама - каза той.
Масата беше на самия край, до езерото, и те я забелязаха веднага. - Шампанско и... и специалитетът на заведението - поръча Петър.
Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа след него. - Колко е добър - рече то, - колко е добър и приятен тоя възрастен човек. Така ми е приятно, когато съм в компания с възрастни мъже. Харесва ми, когато мъжете са с посребрели коси. Като брокат... Тогава те изглеждат някак особено. Тогава те предизвикват доверие и топлота. Да-да, у тях има нещо познато и топло. Очите им са винаги спокойни, а отстрани имат ситни бръчици. Харесват ми тия малки бръчици. Харесват ми мъжете с посребрели коси. У тях винаги има нещо познато и топло. Знаеш ли, искам и ти да имаш посребрели брокатени коси и ситни бръчици около очите...
Момичето се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му беше тъмна и гладка. В дъното се бе образувала лека мъглица. Тя висеше като тънко валмо прежда над водата.
- Защо да се насилваме - продължи момичето, - не съм пила, пък и едва ли някога ще заобичам шампанското. Това тук - посочи масата с ястията пред себе си - ще ти струва доста пари.
- Но ще ти хареса - каза той, без да я поглежда.
8.
...После вървяха по една дълга пуста улица. Наоколо беше странно тихо. Нямаше дървета, нямаше хора, нито светлини. Единствено звездите висяха в тъмновиолетовия нощен небосклон и отраженията им се люлееха в калните локви от вчерашния дъжд. - Ти си пиян - обади се момичето. - Теб това какво те засяга - намръщи се Петър.
- Не ми харесва шампанското, нито конякът, нито водката - каза момичето. - Не ми харесва, че вървим по никое време из улиците, не ми харесва градът, не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да бъда съвсем искрена, не ми харесваш и ти самият в тоя момент. Всичко ме плаши, всичко ми изглежда някак плоско е хладно... сега.
Петър се засмя. Гласът му прозвуча дрезгаво в тъмнината и той изведнъж почувства, че го заплашва нещо, което не може да се види и не може да се докосне с ръка. - Ако срещнем... - притисна се тя в него. - О! По дяволите старите приятелчета! По дяволите сантименталният Теди! - прекъсна я той. - Все ми е едно, и ще му го кажа, когато му дойде времето. Да. Все ми е едно - тръсна глава.
- Защо се правиш на герой. Него никога не съм го обичала. Разбираш ли, глупчо, никога. Никога! - Какво си мислиш за мене? - изведнъж рязко спря и я обърна към себе си Петър.
Тя мълча продължително време, забила очи в земята. Нищо не отговори. Продължиха мълчешком. По едно време тя спря, хвана го за ръката и се опита да го прегърне, но той се дръпна назад. - На тебе ти е много, много, много, много, много, много, много... студено - разочарована и силно задъхана извика тя.
9.
Когато се връщаше към Къщата сам късно след полунощ, или по-скоро, съвсем рано сутринта на следния ден, Петър се ориентираше най-напред по каменния войник на хълма. После се показа черквата. Вятърът си играеше с картината на светията, който пробожда ламята. Единият й край на тая тенекия в рамка се беше откачил от железния гвоздей и свети Георги воинствено съзерцаваше плочника пред черквата, а ламята се беше възкачила отгоре му и раззинала уста, сякаш се смееше. Камбаната отзвучаваше тихичко и почти тайнствено и мрачно в изтъняващия виолетов здрач. Предутринен ветрец подухна във вейките на лозата. Прозорецът на старата къща зад пътя светеше.
Когато влезе в стаята, първо видя бащата, който седеше пред масата и чертаеше нещо върху изпокъсан пожълтял от времето лист амбалажна хартия.
- Какво рисуваш? - рече Петър. - Бюфет, момчето ми, един удобен кухненски бюфет с много чекмеджета и шкафове за най-различни неща. Мислил съм го много отдавна, но все се захващам с нещо друго. Сега вече няма накъде. - Каква е тая работа?!
- Бюфет! - рече бащата и го погледна внимателно с ясните си очи на картечар от войната. - Най-обикновен дървен сандък, момчето ми.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|