Порто Фино ІІ

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

- Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
- Ах, боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

- То беше доста късно. Казвам – късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
- Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна... Ама че герой!

- Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни...
- Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

- За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак...
- Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баири стръмни бил си път?!
- Как тъй защо, нима не се досещаш?
За нас дори и бабите мълвят.

- Да бъбрят, само глупости мърморят!
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и потисни проклетата си страст.

- Потискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

- Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...
- Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
- Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша.

- Тешила си го, виждам, вече зная.
По гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.

- Не ми ли вярваш? Той сега умира.
Душа бере, на път за Оня свят.
- Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме като да съм му брат.

И песни пя. И свири на китара.
С момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.

Пловдив, 27 март 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: