Крайпътен ресторант

Из "Разговори с млада дама"

ПИСАНЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕ

- Пиша стихо... Ама почакай, преписвам го. Няма да ти хареса, обаче ти го виж!

- Добре.

(И понеже господинът се отплесва да обяснява, тя наддава вик.)

- Пишиииииии.

След известно време, той:
- Пускам ти едно рошаво и недоработено... като сврака, току-що излязла от юнашко сбиване.

На улицата срещнах Старостта -
върху тояжка суха се подпираше... И т.н.

- Рошаво е.

- Едно бабче срещнах, като се прибирах от училище. Седеше на улицата и мигаше срещу слънцето; ама такова беличко, като слязло от някоя графика - със ситни бръчици и пергаментова кожица... С избелели оченца. Стана ми хем жал, хем ми домиля за горкото бабенце... Такова едно мъничко, крехко и съвсем не на място в нашия населен с грубияни квартал. Стои си насред улицата и се чуди в коя посока да поеме. Та си помислих: това бабченце каква ли разкошна мома е била, как ли си е въртяла полите и мъжете - дето са отдавна в гробищата изгнили вече, са налитали да се бият кой да й бъде любовник за съответната вечер. Виж какво сбъркано подсъзнание, а! Обаче това си е цяло стихотворение... Само дето в стих и рима не е нанизано.

- Имаш мегдан да го нанижеш.

- А търсят любовта в някакви специални пространства. Ми аз така ги виждам повечето стихотворения - като ситуация, като картина в цвят и в някаква мъглица окъпани. Казвам, че не ми пука кой какво ще рече. Ама ми пука. То това май е единствената ни награда, че изобщо пишем. Като си помисля само колко безсънни нощи, или пък колко недосънувани сънища ми струват тия есета...

- Зная.

- За мен е като заклеване срещу гадостта, която с всичко ми дава да разбера, че съм господин Никой.

- Смяташ, че някой се вълнува от това?

- Носят се по вълничките на Славата едни розови плондери. В училището, дето работя, само двама ги четат тия неща... и то от дъжд на вятър. Ама пък тая анонимност... ми аз съм си свикнал с нея.

- OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA...
(Гнева и низостта, и всяка сила
въоръженият с любов надвива.)*

- Думи! Красиви думи, но си живеем с илюзии. Все едно славеят да се интересува кой му се възхищава на песните. Или гаргата да се вълнува, че не й е мелодично граченето за някого си там с изнежен слух. Ми то си иде самичко отвътре.

- DAL DOLCE PIANTO AL DOLOROSO RISO*
(От сладък плач в смеха жесток и болен,
от вечен мир в покоя мимолетен
попаднах: гдето Бог е безответен,
там усета владее самоволен.)**

(Следва цялото стихотворение.)

- Много дървен - преводът! По-жестоко май няма как да бъде съсипано; може би на италиански звучи мелодично тоя дърводелски сонет. По думите като съдя, преводът е някъде от началото на ХХ век, кръгът "Мисъл" кога се вихри и прочие... Много необработен език за стихотворение.

На улицата срещнах Старостта -
Върху тояжка суха се подпираше.
Надникна ми чак в очните дъна
и нещо ми прошепна за умиране.

Умиране! Изгледах я смутен;
във гърлото ми буца се втвърдяваше.
Какви ги дрънка! Миличка, без мен
не ще е то живот, а оцеляване.

Отнесохме се в кръчмата с Иван,
Иван - с когото даже сме приятели,
и го видях блажен в сандък голям
положен, и почувствах се предателски.

Той всичко бил постигнал и сега
бил ден да пием само и да лапаме;
до гуша му дошло от суета -
оставало да хлопне сам капака си.

Видях го цял, красиво побелял,
засилен като щъркел пред излитане.
...А с тебе, миличка, съм оцелял,
понеже ти до смърт си ме проклинала.

А стихотворението, даже и когато е свободен стих, пак има вътрешен ритъм. Затова някои мислят, че най-лесно се пише свободен стих, пък той е най-труден.

- Ъъъъъъъъъ, сега ме караш да мисля. Ами то трудно ми се отдава.

- Любовта е интимно занятие и тайнство, момиче. Отивам да обеля два картофа и да ги изпържа. След петнайсетина минути съм тук.

- Брех, то са уроци, то чудо...

- Аз самият се дразня много, когато някой вземе да ме поучава. И затова при такива случаи не забравям кой е авторът. Хубавото стихотворение те зарежда с живот. Тъпото те отъпява, прави те тъп, тъпунгер. Ей, момиченце, сега ще си запаля цигара и ще си сваря кафе. Трето за днес. Картофките ще почакат.

- Ай, пак аз виновна. Отивам да се срамувам в ъгъла. Гладна, недоспала и... малко ядосана.

- Че кой! То друг освен... Пък на себе си не ща да се ядосвам точно сега. За наказание отивай да белиш картофи в кухнята. И да ги опържиш... немедленно. И да рапортуваш, щом ги излапаш.

- Е, ми това ще направя.

- Ама да е по-сурово наказанието, ще настържеш сиренце отгоре и ще ги излапаш без хляб.

- Аааааааааа, къде отиде твоето стихо?

- Махнах го.

- Е, защооооооо?

- Ми нещо не ми хареса.

-Иииииииии, ама сииииии! Е що не ти хареса?!

- Такова едно сбабичосано! Какви са тез приказки за умирачка!

- Май не си по шумните събирания...

- Май съм станал саможив, знам ли? Всъщност, при мен винаги е многолюдно - имам доста образи в ума и не се чувствам сам. Много обичам в тишината да чувам дъжда, вятъра да чувам как свири през пролуките на вратите. Да долавям далечни шумове и да гадая какво ли ще е то - влак ли преминава по жп-моста на два километра оттук или запален двигател на кола, където се гушат двама влюбени по малките часове на нощта. Нали и аз съм го правил това нещо! Въртиш като киномеханик стара филмова лента. Не можеш, пък и не ти се ще да избягаш от собствените си спомени и споменчета.

Като сравнявам, да ти кажа, две-три момичета ми правят впечатление; другото е като щамповано от найлон и лъскава пластмаса: няма душа, няма релеф, гладко като ледена пързалка - няма на какво да ти се спре погледът, пък инак претенции и простотия колкото щеш. Тия нямат илюзии, нямат дълбочина, всичко им плитко, та им духа и във врата от лакомия и нерви що да не са богати и добре поставени в обществото.

Пък човек е най-добре сред хора от своята черга, и когато тия хора не са заможни, тогава са много по-човечни и при тях ми е било винаги уютно и мило.

Богатите у нас са обречена работа. Мразовито е между тях. Самите те се движат като паметници на своето богатство, като призраци сред нормалните хора минават върху лъскавите си дрънкулки покачени, кресливи, нагли, безцветни. Не познавам ни един заможен в България, който да е човек. Това не са човеци, нито българи - пунтират, че са човеци, но не са.

(Той получава движещо се човече, което раздава звучни целувки *IN LOVE* ...обаче продължава да говори като на митинг, като пред летописци на историята, с такъв един противен тон.)

Отвратен съм не от простака, а от богатия простак с възможности да купи цял завод, презокеански параход или да подари джип хамър или ферари на някоя мижитурка, която си е мечтала да се види в осветеното от прожекторите пространство по телевизията или по лъскавите им вестници и блудкавите им клюкарски списания от типа на "Блясък", "Егоист"; и там разни клонинги на някой си Мартин Карбовски пишат статии за нещастниците от дъното на обществото, а нормалният българин, дето носи държавата на плещите си, него никой не го смята за интересен, не го смята за човек. Е га си лицемерието! Е га си простотията, която лъха от всичките ни институции, дето би трябвало да служат на българина, а не на тълпата хрантутници и тарикати!

София - Пловдив, 29 март 2007 година

tisss

______________________________________________
_{* Началото на сонет от Микеланджело Буонароти (1475-1564).
** От същия поет. Превод на български: Драгомир Петров. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: