Крайпътен ресторант

Из "Разговори с млада дама"

БОГ ДА МЕ УБИЙ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!

- Кога се прибра?

- Преди половин час, няма и толкоз.

- Браво на тебе! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!

- Нали ти бях казал? Ами какво да правя в Добруджа; взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща, и струва ми се - намусена яко, компания в нета.

- Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

- Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления... Но нищичко не съм чел, освен отзивите на една дама към твоето стихотворение.

- Казвай бързо. Какво те замая?

- Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ... така може да се усмихва с очи само.

- ?!

- Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам - а защо точно на теб, не знам - за тази... Някаква сервитьорка в крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която така... може да се усмихва с очи само.

- Айде, беж сега да й посветиш едно стихче!

- Някъде в облаците стават тия заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Не знам. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри все от тоя род са и все така приключват. Но е ужасно приятно усещане.

- Да напишеш стихотворение или разказ, там нещо си... Да не ти отидат впечатленията зян...

- Имам много истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я докосвал.

- Именно, че не си я докосвал... Хубавицата ли?!

- Историята, имах предвид.

- Дадох визитката си, на която е името ми. И като минахме днес сутринта през същото място, тя ми казва, че е ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.

- Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно. Затова не е намерила нищичко! Е, и все пак... как тъй не е успяла?!

- Стигнала до общата част на all.bg. Та казах да порови из форумите. С много особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, като носеше там яденето, и ми казва: "Май Ви изненадах!" Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и като я мернах, засрещнаха ни се погледите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не беше ми се случвало това. И какво да ти кажа повече. Постарах се да не я поглеждам, щото ставам ... и аз не знам; в такъв момент... срамежливост някаква, да не ми се надява човек.

- Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата „Крайпътен ресторант”.

- Ако щеш вярвай, тия четири дни вечер се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... Пък моите две дъщери срещу мене седят, не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

- Хитрец!

- Тия четири дни вечер се приспивах с веселите очи на това момиче. Пък моите две дъщери срещу мене седяха, нали ти казах вече, и пак не усетиха какво стана.

- ?!

- И днес, като влязохме там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха: по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е така - тя грейна и май се скри зад колежката си, и после идва делова, застава до масата, пък аз важен, все едно хич не ми пука за нея, пък се топя като евтина църковна свещица. Леле, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча... „Много се зарадвах, че ви виждам отново” - това бяха точно думите. И избягах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели не повече от двайсетина минути. Не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам, онез думи де: "Много се радвам, че Ви виждам пак”.

Боже, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тез неща ми идат отвътре.

Тази жена има биография зад гърба си, това разбирам. Но тез весели, пък уж мълчаливи нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-циничните изпълнителки на разни роли... Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях жената на живота си: такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал досега.

Знам си, че нямам никакъв шанс, и точно това може би е най-голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, пък усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва точно в диапазона на твоята честота на биовълните.

- Абсолютно! Но те разбирам напълно! То и аз съм изкукуригала, така че...

- От десет години май за първи път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, че съм си залостил всички врати и прозорци към тия плътски и чудесни любовни авантюри точно отвътре. Това са си мои зидове и стени.

- Вярно ли?! Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!

- Пък ми се ще да извикам пред целия свят: „Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

- Десет години не са като десет дни...

- Добре де! Нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това? Нали мен точно тая тръпка да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно... при това в най-неподходящата ситуация, която може да ти дойде на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

- Айде, стига глупости! Не изглупявай. Та хубавото е, докато си живеем с илюзията... Това е човекът в ума ни, наша си илюзия, па отсреща стои реалният образ: не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него. Виждаш някого, казваш си това е Моят човек, ала уви!

- Уф, глупости са! Обаче са много хубави тия илюзии. Знам, да не мислиш, че не знам реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал?! Знам, разбира се. Точно ида от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти... И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядат като пред арменския поп. Пък ги гледах и им се дивях, че са една кръв, би трябвало да търсят нещата, дето ги привързват един към друг, пък от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

- ?!

- Чух поне дузина истории за смъртта; как си отишъл тоя или оня от мои някогашни познати, възрастни хора от две села край Балчик... страхотии! И как само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки.

Два дена преди да пристигнем съседката се обесила с въженцето, дето връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, дето перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до себе си, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже млади няма, раждат само циганките, ама двете до преди двайсетина години многолюдни села сега са съвсем опразнени.

Ужасно скъпа и грозна кола със софийска регистрация видях покрай селската кръчма. За бабките ли мислиш се канят хиподрум да строят?! По улиците като сенки тътрузят нозе престарели бабки и нарядко стар дядо или рояк циганчета. Това е то типичното днес българско село, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници.

- Ама като се приземиш след такава* романтика, боли яко.

- Кой мисли за краха на любовта, когато тая любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!

- Аз. Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

- Човек съм. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот са живели родителите ми преди мене. Като се обърна назад, да знам, че до мене диша и се радва или скърби топлокръвно същество.

Спирах се да се обвържа с млада жена. А сега научавам, че има и щастлива любов при това обстоятелство. Казвам го като илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините не трябва да е еди каква си, а непременно - не повече от пет, максимум - десет, години.

От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ги възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно като жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!

- И аз така.

- Влюбвай се, мила! Влюбвай се, колкото сили имаш, че наоколо е пустош и кал. Пък любовта единствено възвисява истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, ни слава - нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в райска градина.

- Сами си хвърляме прах в очите. Питам се понякога струва ли си изобщо това влюбване.

- На реторични въпроси не се отговаря.

- Правилно!

- Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това „премеждие” ще излезе нещо; неее, не писана реч, а нещо реално, за живота си говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми имам в торбичката със спомените, та да не ги имам на ум, като бръщолевя тия "глупости".

- Кажи за морето деееее! Само някаква хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.

- Ами започнах с най-важното за мен.

- Кажи за моренцето.

- Моренцето го гледах като панорама от най-високото място в Балчик: голяма тераса на новичка къща, изпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма и локално парно... Където живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце – петгодишната...

Лелееее, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица е най-разкошното хлапенце в цял Балчик вероятно.

Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която е на двеста метра под краката ни, отвъд едно дере. После ме запозна с любимото си зелено борче на ръба на тая пропаст, после - със стадо овце, което пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И - с две стърчиопашки, които си имат гнездо баш върху ръба на пропастта под краката ни, само на двайсетина метра от тази открита за ветровете тераса.

Децата, мила, имат много по-интензивен духовен живот от нас. Те очовечават всичко: кукли, парцалени палячовци, плюшени патета, разговарят с всякакви живи животни и птици, растения и насекоми.

Как да не се почувствам малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко съм пъргав и силен, каква заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тез така важни за възрастния невежа неща, за едно артистично хлапенце нямат никакво значение.

Като я питах що котаракът й носи туй странно име Мерцедес, леко отегчена тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".

Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци и дядковци... име, дошло от любимата на първия собственик на фирмата за автомобили, някакъв си там немец, влюбен в някаква си латиноамериканска цицореста Мерцедес, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име достойно за бял и на черни петна решителен котарак.

- Да бе!

- Влюбените, стават като децата, не мислиш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта.

Пловдив - София, 6 април 2007 година, Разпети Петък

tisss

_________________________________
_{* Има на ум: любовна романтика. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: