Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") НЕ НАЗЛОБЯВАЙ СРЕЩУ ЗЛОТО, ЧЕ ТОВА МУ Е ЦЕЛТА

25.06.2003. Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства? Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това обаче!

Тоя съвет е продължение на Иисусовото: ако те ударят от едната страна, обърни и другата си страна да те ударят. Обсъждал съм го вече тоя философски казус. Сега обаче си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети колко сам на себе си вреди тоя нещастник. Добре ли е да отстъпваш, мисля си. Думите не могат да помогнат, знам.

Съзирам няколко вида отговор на злонамереността.

Първият вид е най-лесен, не иска обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото "Зъб за зъб, око за око". Мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът почти неизменно е плачевен и за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанина, а един герой, тръгнал да развонява тресавището, като рови из него раздърпан и окървавен, изпаднал в плен на собствените си бесове да доказва нещо, което не се нуждае от доказване - а именно: че злият е зъл.

Вторият вид е т.нар. "градивна критика". Това е по-сложен подход и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш ти лично към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивиш, като се прилепиш към злостния. Но кого устройва тоя подход освен самия тебе?!

Третият вид реакция ми се струва най-перспективен... А той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насрещу ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността. А после да се потрудиш без много страст и уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство.

Тогава пасивното и страдащо мнозинство (което основно е и цел на тия размишления, на таз казуистика) има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и думите, зад които тая личност се прикрива.

В никакъв случай обаче не бива да допускаш сам да се озлобяваш срещу Злото. Формулирай общите места, по които множеството не се колебае - само толкоз! - останалото ще свърши сам злонамереният, разрушавайки собствения си образ на необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече... и Истината сама ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на нормален човек отново да нахлузва!

26.06.2003. (...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тая напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е обаче нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо не може да се помогне, това е!

Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за смачканите познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти.

Злото ме тонизира, но тия хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в тоя душен концлагер.

27.06.2003. Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, да я обгърна с доброта и нежност. Но аз не съм добрият и нежен човек, а то е усещане за особената енергия, която любовта към унижения човек ни придава. И това вероятно е заложено у всекиго от нас, изправен пред муцуната на Грубостта, кощунственото Възгордяване, алчното Невежество.

Където Злото зацарува, там близичко - като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро. Ние всички вкупом се страхуваме за здравето, за живота, за мястото си под слънцето, и това е нормално. Трябва да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война; има обаче сражения, които са неизбежни, понеже отложиш ли ги, ставаш пленник на своето малодушие. А страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват и сами, ами се точат в дълга редица.

Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-комунизма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество и всеки поединично се спасява както може: слабите - с подлизурство и хленчене, хитреците - с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна от посредственост. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и простосмъртни грешници, изтърпяващи наказание - това устройва ли ни?

Само че кой пише правилата в днешното наше ерзац-общество! - пишат ги надзирателите, докато ние пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И онова ехидно малцинство на надзирателите, на приближените до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на нашето унижение и предстоящото унижение на нашите деца и внуци. Защо приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за вечна непогрешимост у властващия? Не му искаме властта, въобще не му завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт!?

Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващите са станали нагли и жестоки, вина носи и огромното множество страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупаци, смелчаци на чашката, кръчмарски герои на думи, идеалисти с импутирана съвест пред стъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна.

Тия са същинските виновници за всяка безнравствена управия на тоя свят.

30.06.2003. (...)* Как да постъпя? В момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои, както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви; опре ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата мила съобщност нищо не е, пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред тоя масов хленч и погром. И ще продължат така да ни мачкат.

Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще срещам оттук-нататък, но за мен лично вече зарът е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

* * *

На балкончето съм. Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя почна да подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, пей, миличка, пей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на метър от лицето ми и отлетя.

Реших, че това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, точно обхванат от тия мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако той силно не го пожелае това изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха, че българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своето да нападат. Защо? Защото бързаха, припрени бяха - затова и бързичко се обезвериха. На една място Вазов, правейки обобщение за дейността и характера на Васил Левски, възкликва (предавам по смисъл): С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, а вероятно - и по-умни. Той обаче притежаваше едно извънредно рядко качество - бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел...

Това е извод на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

...Сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мене чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си, бе? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: ето каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска.

tisss

__________________________________________________________
_{* Текст, който съзнателно пропускам; ще го публикувам по-късно, след години може би, но ще се върна към основния текст от тоя ден, просто няма как да забравя!

** В днешния ден, когато качвам в Internet таз хронология, годините са вече над осемнайсет. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: