Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

14.07.2003. Двайсет лева заем от 72-годишната съседка Стела*, които до края на месеца обещах да върна... С известно усилие удържам моя си стил на живот. Добри цигари... Карам си колата два-три пъти в седмицата (до павилиончето на афганистанеца Маруф и обратно най-често). Ям което ми се яде. Сутрин - кафе, надвечер понякога - бира в кафенето на блока с Митко Йовчев (съседа от втория етаж или с някой друг). До тоя момент си плащам всички данъци и такси - ток, телефон. Разполагам с GSM. Понякога мога и да почерпя някого едно кафе или бира... Каквото по-скъпо съм купил, купено е със заем от учителската взаимоспомагателна каса или с кредит от банка, която банка затова пък ми одира кожата след това.

Остава ми дълг 120 лева към дружеството "Техем", насадило се удобно между мен и "Топлофикация", за парното през миналата зима, което дружество "Техем", по мои си изчисления, нечестно ми надвзема 40 лева, т.е. една трета, като гледам колко съм ползвал отопление. "Ползвал" е силно казано! Зъзнал съм цялата зима, за да огранича някак грабежа от тия цивилизовани мародери в държавата.

Занимавам се с илюстрациите за романа "Ламски". Проблем ми е да ги вкарам в плътта на книгата, тъй че да стоят не като илюстрации, а като ироничен и мил коментар към героите ми... Да речем, както е сторил Йозеф Лада, илюстрирал романа "Швейк" на Ярослав Хашек. Едно от българските издания идиотите издатели си позволиха лукса да пуснат без илюстрациите, друго излезе с илюстрации на някой си Иван Кожухаров, ако се не лъжа. Въпросният Кожухаров може да е иначе идеален илюстратор и художник, но в тоя случай графиките му съсипваха излъчването на Хашековия текст, а не го допълваха.

Мечтая да си купя скенер и принтер до таз Коледа. Планирам да съм приключил с издаването на поне 200 екземпляра от романа "Ламски" (31 печатарски коли) до есента-зимата на 2004-та. Много красива мечта!

* * *

Снощи сънувах Re. в някаква сексуална сцена, но всъщност Re. не ме интересува. Интересни са ми няколко жени - първата от тях: като верен приятел и секс... на второ място, другите - като любопитство и сексуално изкушение, но не бих сторил нищо от моя страна, просто им се любувам от разстояние.

Монашески живот! А и липсва ми тръпката на някогашните ми авантюристични набези. Чувствам се като река, която спокойно и удобно се е разляла и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане.

Наоколо умират приятели и съседи - Гошо Въргов, Димитър Димзов, Митьо Чомпала, Слави Бахчевански, Илийката Кръчмаров, Димитър Чавдаров, Гогото от втория етаж, Васко Новев. Наоколо се раждат деца; дечицата прохождат, растат неусетно и ги виждам вече ученици. Появяват се новодомци, на които им предстои и те да си родят детенце. Някогашните наперени мъже и някогашните знойни жени виждам как се смаляват, привеждат се, сбръчкват се; телата им стават грозновати, очите им - глупави, приказките им - без кой знае каква стойност.

Като че самото живеене ги изхабява; вместо да им дава духовност, мъдрост, отнема им някогашния блясък и енергия. И то се дължи може би на факта, че тия хора от един момент нататък са престанали да мечтаят, да се амбицират, да творят нещо - дребно макар. Че какъв живот е това?!

Мястото, дето живея, става все по-мълчаливо, все по-тихо. Къде изчезна живецът на тия хора? Ако има някой да шуми, да създава движение, това са циганите. Циганската маса все по-плътно ни обсажда. Колкото българинът става по-мрачен, по-угрижен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо и бързо умножаващо се племе става по-войнствено, по-наперено. Не си спомням в годините досега (56 години) циганинът да е бил с повече самочувствие, но и с повече наглост. Чувствам сякаш, че ние, българите, отвътре сме предадени. Нашите деца са все по-унижавани, а и все по-обикновени в желанията си. "Нашите" казвам, не децата на разживялата се дяволита, склонна на апашки набези и щури веселия, живееща ден за ден симпатична сган.

16.07.2003. Човек открива, че е загубил някого, обикновено далеч по-късно. Просто в миг на внезапно прояснение разбира, че инерцията на всекидневието му е създавала фалшива сигурност и е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо.

А светът не е никога спирал да се променя! Оказва се, представите, образите в съзнанието ни са далеч по-устойчиви от самата действителност.

И тогава си склонен да раздаваш присъди: да обвиняваш, страдайки от загубата, вместо да проумееш мига на очистване. Това, което сега ти липсва, си е отишло в някой отминал слънчев ден и ти тогава не си го забелязал това отсъствие, защото покрай формата си ослепял за истински същественото - че човекът ти духом отдавна е някъде другаде, но сянката му все още е у тебе като излъчване и отпечатък в засъхнала кал.

* * *

Жените, които са си отивали от мене, не са били предателки, както съм си казвал на себе си, а просто разочаровани, че съм престанал да ги зареждам с енергия, с тръпката на привличането и сладострастието. Някой друг е предлагал на всяка от тях в нейното време на царуване при мен... та предлагали са им нов хоризонт, нова и по-силна доза изкушения. То не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да кръжат от време на време наоколо ми, да ми се обаждат, за да питат как съм, как я карам без тях, не съм ли се променил...

И всяка заставаше пред очите ми изкусителна с излъсканите си оръжия - нещо от рода на "Виж ме! Нали пак съм хубава за тебе?" Но външността им, женствените им тела вече не ми говореха сексуално, а ги приемах както се приема и помни приятел, с когото сте извървели някога заедно определено разстояние в живота: подкрепяли сте се взаимно, давали сте си кураж, тръпнели сте един за друг... ала вече това безвъзвратно е приключено. Парфюмът, мирисът на косите, на плътта им вече е станал чужд и в държането им усещам присъствието на друг мъж.

И тогава си казвам: "О, мила! Няма да си позволя с мене да предателстваш спрямо оня друг самец. Нека останем с хубавите си спомени. Между нас, мила, нищо повече не може да се случи". Може би ме е страх да не ме принудят пак да страдам?! А не е ли именно това страдание тръпката, очарованието на живота?

Колкото и различни по външност, по нрав (а те всички бяха разкошни в женската си природа)... повтаряха все един и същи модел на отношения с Миналото. Разбирам: жалят за оназ магия, Магия с главно "М", посягат да си я върнат, пък нещо се е променило, животът е прекрачил в друг пейзаж, и дори да повторим някой отминал епизод на кокетство, на сексуално докосване - нищо вече не е същото. Някои от тях великодушно ми предоставяха тая възможност, например - пак да си легнем, но не съм им отвръщал, не съм се отзовавал на тихите им изстрадани призиви за близост.

Не-е, не съм всеопрощаващият Благородник. Хлапето у мен в такива ситуации прокървява, заинатява се и ми крещи: "Не ги докосвай! Остави ги сами да се справят със своите бесове и моменти на слабост".

Два пъти по-краткотраен е активният сексуален живот у жената. Два пъти по-късо е времето, когато е желана и пожелавана силно като плът. Природата е по-жестока към нея, защото освен за Любовница я е създала да бъде и Майка на родените си или още неродени деца. Пак природата я праща да си търси сред мъжете оня, който е достоен за Баща на рожбите й. А това не е толкова лесно... Защото мъжете сме по-плахи и по-самолюбиви, по-малко великодушни от животворящата Ева.

Адам е истински глупак, когато пожелава една жена заради секса, който е водещото начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логичен преди всичко; жената - интуитивно същество. И това е нейното царство - мисълта за потомство. Затова не я обвинявай в предателство, глупако!

24.07.2003. От месец насам съм се заровил в личния дневник на Богдан Филов (1883-1945).

tisss

____________________________________
_{* Еврейско име, което значи "звезда". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: