Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") ОРЕОЛИ, НИМБИ И... КОЗИ РОГЦА

14.08.2003. Снощи имаше пълнолуние, когато сякаш в лепкавия задух не прилепи, а извънземните около балкончето ми кръжаха. Затова пък днешното утро е кристално свежо като планински извор. Нямало ги е сякаш 35-градусовите жеги от последните две седмици. Мушкатата пред масата ми на балкончето са разцъфнали и са толкоз красиви! Подир два-три дни лекичко ще помръкнат, после ще се сбръчкат сякаш внезапно. Може би то е свойство на красивото - да е краткотрайно, ефимерно, силно уязвимо, пък докато да му се нарадваш, и го няма.

Отбих се вчера при Маруф за около час. Маруф е мюсюлманин, афганистанец, роден на 40 километра от столицата Кабул, таджик по народност. Дошъл е преди петнайсетина години да учи в моя Пловдив, изучил се, взел диплома, и - както е лафът, окачва дипломата на пирона, па отваря павилионче за цигари и дребни лакомства край големия булевард край висшия селскостопански институт. Така и се запознахме... заради тез фъшкии цигарите. Заприлича ми на естрадния певец Вили Кавалджиев, та рекох: "Ей, Вили Кавалджиев, какво правиш тук?" Той се засмя и това мигом предреши, че ще бъдем приятели, че в оня ден съм срещнал добър човек от свят, който не познавам, и че тоя добряк ще ме изненадва, като го гледам как страда, как се пали повече от нас, българите, заради българските ни батаци.

Да, тъй е наистина! Като видиш Маруф, няма как да не се сетиш за Вили Кавалджиев с дрезгавия му школуван глас, който ечи над развълнувано множество фенове на СДС върху софийски площад. Само че за разлика от г-н Вили Кавалджиев... Маруф е таджик от Афганистан и в събота или неделя към десет-единайсет се отбивам напоследък за чаша ароматно и силно кафенце, което специално и само за мен ще свари на котлончето. Самият Маруф пък се налива с чай, понеже кафе, казва, не пиел.

Та се отбих вчера при Маруф. Сами сме на масата в обедната мараня, бъбрим по една от вечните мъжки теми - за хубави момичета, за знойни жени. Забелязвам, че отварям таз тема с лековатост и нехайство уж, а всъщност за мен лично точно тук нещата са ужасно сериозни. Харесвам, пожелавам плътски, пък сърцето мълчи... Бих желал да съм влюбен, а сърцето у мен се затаило като зверче в дупката си.

Кокетките наоколо фино или по-грубичко, по-очевидно замятат мрежи, казано с една дума - ловуват... Та си казвам твърдоглаво: тез лисанки природата ги пришпорва, вътрешният биологичен часовник ги принуждава да си търсят семе за посев, да търсят мъжа, който ще ги изстреля в по-високата орбита на Любовта и инстинкта за Майчинство; а това пък последното вероятно не всякога съзнават.

Дали ще раждат или не, е друг въпрос, но устремът им към любов напомня онез риби, дето прекосяват океана, за да си хвърлят хайвера в устието на някаква американска река и после да умрат, изпълнили мисията на живота си.

При нас, мъжете, дали е тъй. Нас ни изкушава хубостта, чарът, външните прояви на женствеността: дупе, цици, стройни нозе, плътни бедра, стегнат корем, сладка муцунка, крехки раменца, нежни ръце с нежни пръсти. И о, тоз дяволит блясък в очите, който иде от жаравата за възможна плътска връзка!

Душата им - земна, конкретна, материално зависима от така любимите им дрънкулки и мазила, а духом ги виждам да се клатушкат като жълти патета. Каква любов! Става дума за секс. И това усещане - примесено с опасение да не бъдат захвърлени от мъжа, след като се е наситил и налюбувал. Наоколо е пренаселено от тоя тип момичета и жени.

Творчеството, мелодията ме изкушава - тъй различна при всяка от тях. Изкушава ме възможността да предизвиквам чара й, да я видя застанала насреща ми с наточени до блясък всички оръжия на женствеността, а пък да я предизвиквам да бъде изящна в духовното - и оттам вече: изящна в плътта. Ширещата се посредственост не подминава и днешните момичета, откривам гримасите на грубостта и безсърдечието зад не една симпатична фасада. Ех ти, свят на пеперудени крилца и мъх в разкошни нюанси! Мимолетната връзка с тебе има горчив вкус и тръпка.

Тя - Любовта, е неустановена, виси като облаче ухание, което всеки миг може да се стопи. Не мисли за утре, човеко! Не виждаш ли, тя цялата е пожелаване да се осъществи докрай илюзията ти именно сега, в предизвикателен миг от монотонната вечност.

Тя е самата Свобода, излязла от пяната край острова на Афродита, извадена от контекста на твоя стил и възпитание. Тя е хем хищна, хем мила мръсница... като Природата, но е и храм в полето, който настоява да бъде осквернен, ограбен, съсипан, разрушен до основи. И се питам: какво е общото между пеперудените крилца, руините от храма и ефимерните цветчета мушкато на моя балкон?

16.08.2003. Вчерашния ден "посветих" на фаянсовия перваз в антрето. Отворих място в бетона (чукане, праскане два часа), рязах плочки, лепих и... изобщо, подготвих се за тапетите, които пък днес ще лепя. Никъде не съм излизал; слязох само до гаража за инструментите.

В моите си представи непохватният автор на къси заядливи спомени и реплики за това и онова Петър Петров, който се подписва с псевдоним, лъхащ мил архаичен романтизъм, Василен Ведров, или Петрович, както ми е навик да го наричам, е по-висока стойност в литературата от литератори с доказан и широко похвален талант.

Написал е осем изящни, според мен, в своята наивна по възрожденски - и затова особено мила - сантименталност. Проблемът на мъртвия телом счетоводител е извън контекста на конюнктурата у нас; затова и никой не крещи: "Урррра-а! Открих интересен писател".

Да осребриш таланта, дарбата си, като съградиш параклис в общественото пространство - то е психологическа техника. А на мене "Петрович" ми се нрави заради факта, че го виждах как страда, как се вълнува, как преживява сюжетите на разказите си за... любов безразсъдна и връхлитаща изневиделица човека. Моите познати - Емил Калъчев, Тодор Чонов, Георги Алексиев, Марин Кадиев... приемат "писателя-счетоводител" за графоманстващ пишурка; и мисля, че бъркат. Той просто не съответства на тяхната мерна система, и това не говори добре именно за тях.

Слабост ми е да развенчавам ореоли, нимби в живота и в изкуството. Един Пабло Пикасо (1881-1973), например, възприемам не като гений, а като гениално иронизиращ художествената форма в представите на сноба. По същество ироничното е неуравновесено и наличието му е често израз на поза, а не позиция. Еразъм Ротердамски (1466-1536) в трактата "Възхвала на Глупостта", Диего Веласкес (1599-1610) в платното си "Цялото кралско воинство", Лев Толстой (1828-1910) в романа "Идиот" иронизират пошлостта, но у тях тоя убийствен (при Толстой - и сантиментален) сарказъм е само детайл от облика им на духовни титани.

За мен "счетоводителят Петрович" е идеален модел на истинския творец, напомня ми един от персонажите - дребния чиновник Гран, в романа "Чужденецът" на Албер Камю (1913-1960). И това е именно защото е истински, стои дразнещо в добре подреденото и степенувано уж по качества наше родно провинциално духовно пространство. Красиво ми звучи по тоя повод оназ строфа от стихотворението "Албатросът"* (бих го превел "Буревестникът") на Шарл Бодлер (1821-1867):

Лежи на пода той между въжа дебели,
той - царят на лазура - направо е за смях!
Но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях.

И следващите редове:

О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
и грозна тази птица - в очите й печал!
Един й пуска дим в разтворената човка,
а друг след нея куца, моряците разсмял.
- - - - - -
...насила тук свален - сред гмежа на тълпата, -
крилата исполински му пречат да върви.

Съобразяващите се с търсенето и предлагането на Пазара, забелязвам, нищо ново и нищо съществено не казват, понеже поръчението за работа им иде отвън и отдолу, не отвътре и отгоре, т.е. - откъм духовните енергии, излъчвани към нашето човешко множество. Облъчени сме от посредственост и не забелязваме Твореца, а харесваме оня, за когото най-силно крещят в прослава по площадите.

Като защитавам моето си частно мнение за Петров, отчитам и че това ми е задължение пред паметта на един колкото настръхнал на вид характер, толкова уязвим и нежен човек. Той се влюбваше, Боже мой! - влюбваше се тепърва, когато бе на 75-76 лазарника, и говореше така възбудено, така дяволито и отчаяно за флиртовете си на стари години!...

tisss

______________________
_{* Превод на Марин Кадийски.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: