Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") ОБЕКТЪТ НА ВЪЗХВАЛАТА

20.08.2003. Във вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!" чета:

"Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не може да се върне у нас, съобщи Би Ти Ви снощи. Ангел Грънчаров обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, но успял да запази документите си. Нашенецът поискал от мисията ни пари за самолетен билет, но не получил съдействие от дипломатите ни в руската столица, съобщил приятел на потърпевшия. (...) Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет (...). Там обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с лични пари връзката в Интернет. (...) Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров да отседне временно в сградата на посолството ни, ако пожелае, съобщи говоритерят на външното министерство Любомир Тодоров. Той заяви, че дипломатите ни в Москва са направили всичко, което е трябвало да се направи".

И така - "до момента парите* не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември т.г."

Да плачеш или да се смееш! Нашенският Остап Бендер опитал да изкрънка гратис тия триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това е моят добър приятел философ и колега учител, с когото чат-пат се срещаме да пием кафе или бира и да говорим за книги и политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости "в Маскве" и като не открил т.нар. спонсор, измисля версията за грабежа. Типична байганьовска история, обаче и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам горе-долу стила на Ангел да върви по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния скандал, който наивният хитрец забърква. За такива личности казват: "Ходи със свещ в ръка и си търси белята". Като го видя, ше проверя верни ли са догадките ми, че именно за философстващия Грънчаров са писали във вестника, или става дума за някой негов съименик... То аслъ Ангел Грънчаровците в България с лопата да ги ринеш, на всеки ъгъл и хоп... изтърколи ти се пред нозете някой от тях.

21.08.2003. Белосах с блажна боя парапета на балкончето и отвън рамката на кухненския прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с тоя бележник пред мене си.

Има сцена в третата част на "Ламски", където две съседки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа, поредното махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести - "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно таз нашенска черта не е от днес и от вчера.

В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се зачепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, размахаха се юмруци и двамата мъже Пешо и Дечо Докса налетяха да се млатят. Извадиха тояги, та едва ги разтърваха.

А ние със зетя седим, пием си бирата. Гледам, Зарко понастръхна - нали е млад, необръгнал на тез махленски пунически баталии, та му казвам: седи си кротко, тез и тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие баша сред тукашните кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си е намерила майстора; пък петдесетгодишният Дечо, дето са го блъскали двайсет години поне по главата в бокса, акълът му е като на тийнейджър, пубертетски...

Същите тез двама хлевоусти - Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, знам - не са лоши хора, но простотията ги тресе, па и на никого не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, па после им минава, все едно нищо не е било. То не им е за пръв път.

Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръчица в тоя наш живот накрая на града, накрая на света, в най-дълбоката духовна провинция. Идеята ми е в романа "Ламски" да покажа как възвишеното се ражда и вирее именно сред тоя батак. Има жестоки неща в тая книга, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията, и в крайна сметка - Любовта към тия нашенци я правят, мисля си, оптимистична летопис.

23.08.2003. Вчера по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; аз пък целия ден монтирах ново лагерно тяло (кожух) на разпределителния вал на жигулата.

Nulla dies sine linea**, казват древните римляни, аз пък се опасявам, че написаното в тия бележници, които водя от 1994-та, доста нарасна и се чудя как да се ограничавам в писането.

Nihil probat, qui omnia probat***... и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да кажеш горчивата истина уравновесено, т.е. добронамерено - това е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, палетата по това ще ги познаеш... А дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкоз ерудиция, колкото вродена духовна култура.

Забавни ми са хвалебствия, които настройват отрицателно спрямо обекта на възхвалата; крещящ, или по-точно казано: креслив, пример за такъв тип невежество са грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи в многотиражката на Тодор Биков с хубавото име "Арт-клуб". Комунистоидите в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга - "во весь голос", както го формулира тоя тип говорене Владимир Маяковски. Затова и при нашите "артисти" в ироничния смисъл на таз думица артисти звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.

Истинското познание не търси опонента като враг, като "козел опущения", а като евентуален съмишленик, с когото именно оспорвайки се, правите стъпка към Истината. Но човек с дребна душица как да го проумее!

25.08.2003. Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.

"Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в тоя анонс на Радио "Свободна Европа" на български език. Какво ли пък толкоз важно и скрито има да ми каже радиостанцията на САЩ за нашето си българско дередже! И онез хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандоманията.

31.08.2003. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите са убийствени. На тоя ден по същото това следобедно време (около 15,30 - 16 часа) преди двайсет години горя в колата си баща ми. Същата кола, която ремонтирам...

В два часът термометърът ми на балкона сочеше 37^оС, а сега - в 16,30, сочи 38^оС. Такава жега не си спомням да е имало скоро. Макар че в апартамента ми е не толкова жежко, пък се и често мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски" - част І... На страница 30-та съм. Снощи работих на компютъра до към два часа.

06.09.2003. На тоя ден от годината през 1983-та издъхна в софийската клиника "Пирогов" баща ми. Запалих свещица в металния свещник, за да си помисля за татко, а в ума ми са планове за книгата "Ламски". Това от баща ми съм го научил: да се стремя към постижими цели и да се радвам на малките завоевания в материалния свят.

Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на върховна благодат. Неговата съсредоточеност на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на простосмъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.

Обичам го тоя мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как би реагирал на това и онова, получавам и досега съвети от тоя мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

* * *

За което няма думи, то не съществува. Но не така - то пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Давайки название на това и онова, ние всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и оназ приказчица: "Не споменавай Дявола, че да не дойде при теб!"

tisss

____________________________________________
_{* Които негови роднини трябвало да пратят.

** и *** от лат. съответно: Нито ден без чертица и Нищо не одобрява този, който всичко одобрява. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: