Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") ПРИТЕЖАТЕЛ НА СЪКРОВИЩА

15.10.2003. Току-що приключих писането, редактирането и подреждането по страници на книгата "Ламски". Остава ми да прехвърля текста от работната памет на компютъра върху компакт-диск. С илюстрациите по части книгата е общо около 32 печатни коли, т.е. около 520 страници.

Част І "Семейно щастие" - 160 страници.
Част ІІ "Виктор" - 192 страници.
Част ІІІ "Отнесени от вихъра" - 164 страници

Ако трите части се обединят, обемът е точно 32 печатни коли (512 стр.).

Заваля. Ръми приспивно, а и светлината, просмукваща се през облаците, настройва за тихи, кротки, печални равносметки. Обади се Емил*; излизам с колата да побъбрим на чаша кафе с тоя уравновесен човек, когото съм приел от трийсетина години, откакто се познаваме, за далеч по-опитен от мен приятел - уравновесен, сдържан, дългогодишен редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

24.11.2003. Днес приключи и краткият живот на едно същество, на което не било отредено да се роди. Рязко казано, усещам се убиец. Не мога да знам каква драма изживява жената, когато се подлага на тая операция. Момче или момиче е било? Какви ли заложби е носило, каква ли съдба, ако го бяхме допуснали в шоуто, наречено живот?

От месец съм се обзавел с два принтера, купени на изплащане: лазерен "Самсунг" 1710 плюс записващо устройство за СD и мастиленоструен "Hewlett-Packard" 1210, съчетание със скенер и цветен копир.

Книгата "Ламски" е почти завършена. Предпоследната й версия я имам записана на CD. В момента обаче съм зациклил... и не защото нямам какво да доработвам в "Ламски". Предстои ми последен прочит и запис на окончателната й версия. След това ще извадя разпечатка на принтера, и като я свържа в едно книжно тяло, ще я дам на неколцина познати за прочит; да речем, първо на двама от колегите по български и литература, вероятно - и на Re., макар за Re. още да не съм решил окончателно.

27.11.2003. Светът около нас не е това, което е, а е образ и чувство от представата ни за него. Живеем с илюзии в много по-голяма степен, отколкото с реални неща. Съзнанието моделира някои образи, като ги демонизира, на други пък пришива ангелско сияние.

Всеки човек е манипулатор на обективната истина; някои манипулират за добро, но не са малцина манипулаторите за лошо и именно вторите са опасни за човечеството.

Аз всъщност не зная истината за нашите демагози. Възможно е това от определен ъгъл на зрение да са обаятелни личности с положителна енергия. Техните гротескни, разкривени чудовищно характери обаче в съзнанието на масовия българин предизвикват само отвращение, само погнуса.

Преписах едно от няколкото авторски отклонения сред историйките на ученика Ламски из готовата за печат книга.

23.12.2003. Не мога да знам Свръхразумът (или Бог) какви планове е имал за мен, ако въобще ме е забелязал сред милиардното множество простосмъртни на планетата - точно пък мен, и то точно в един посредствен до мозъка на костите и провинциален във всякакъв смисъл тристахиляден източноевропейски град без самочувствие, независимо от осемхилядолетната си история. Но знам, че напоследък Нещо или Някой ме закриля от беди и полекичка отваря пред мене врати, които доскоро бяха заключени за любопитните ми очи, внимателно отстранява стени и прегради, отваря ми пространства, осветени от жизнерадостен смях и слънце, огрени от любов и веселие, разстила килимена пътека пред нозете ми.

Усещам се обгърнат от деликатно притихване, от спокойствие: също както в добрите семейства се отнасят към жена в напреднала бременност, спестявайки й тревожни новини от всекидневието. Чувствам се притежател на съкровища от нежност и жизнелюбие, като че ли започнах да проумявам хората, изобщо - човека, като ароматно съчетание от посредственост и греховност, като екзотично същество, което при всички случаи трябва много да бъде обичано.

То не е същото като сексуалната плътска любов към жена, но по интензивност на чувството е не по-малко разкошно.

Подозирам, няма нищо случайно в съдбата на всеки човек. И когато усетииш мисията си, колкото и незабележим и нищожен да си, ти вече знаеш посоката, в която да приложиш своята енергия, пазиш се от разпиляване наляво и надясно, ден след ден придвижваш себе си към мечтата.

Моето самочувствие основно не обслужва мен; колкото и тщеславен да съм, не съм навирил нос; оставам си синът на дърводелеца Кирил, един хлапак от Тракия си оставам, независимо колко години преживяно са зад гърба ми. И мисля, това ми е сила - да не се отделям от простолюдието нито на милиметър. Моите предци до един са обикновени и аз именно заради това ги обичам и съм изпълнен с огромен респект към тях.

Доста изкушения ми предложи животът дотук. Можех да бъда властна личност сред властниците, можех да дърпам конците на множество суетни хора, можех да живея много по-богато, осветен от почит и слава, но и преследван от хорската завист. Можех да съм политическа фигура, известен собственик на престижен вестник, жител на Лондон, на богаташкия парвенюшки Ийст сайт или Сив кардинал, който разиграва пасианс със самия Сатана. Срещу тия благини трябваше само да изтъргувам своето "аз" и да се отдам на суетата и лицемерието. Предпочитам обаче, когато казвам "не", то да е не, и когато казвам "да", това да е цялото ми съгласие и увереност, че точно това мисля.

26.12.2003. Снощи към единайсет и половина, почти полунощ вече, някой звъни на вратата ми. Събуди ме. Отварям - сестра ми. "Дошла съм ти - казва - на гости, няма ли да ме поканиш да вляза?"

Отпратих я да си върви, къде е хукнала по нощите! И последваха нейните глупости и мании: обгазявали я в жилището й, зли хора я дебнели, та при мене дошла да се спасява. Пеш изминала тия пет-шест километра от жилището си в центъра на Пловдив до нашия краен квартал, и значи - понеже нямала пари, как ще се върне; пари да съм й дал с такси да се прибере...

Казвам: нямам пари да ти дам, а тя: "Тогава нека поне да преспя в хола?" Казвам: не може! "Виж какъв човек си - укорява ме, - аз съм ти сестра, идвам ти на гости, а ти ме гониш"... И се усмихва неловко. "Върви си - казвам, - а когато решиш да ми гостуваш, идвай по светло, недей да ми се мъкнеш по нощите. Можеше и по телефона да ме предупредиш. Какво ми се мъкнеш баш навръх Коледа! Ти си откачена. Нормалните хора по това време вкъщи си стоят, пък ти си зарязала и мъжа си, и дъщерите си. Защо не си при тях? Кой те дявол при мене довя!" Навиках я; късо изречено, като по-голям брат я навиках, но ужасното е, че съзнавам жестокостта си, а не желая да й спестя тежките думи.

Качи се на асансьора, заключих. След минута - пак: звъни на вратата. "Пусни ме до тоалетната" - моли се. Влезе в тоалетната. Ми се, мота се двайсетина минути, запалих цигара, седя бос в полутъмната изстинала кухничка и дяволите ме хващат... Знам какво трябва да направя, а не ми се ще. Навън - сняг две педи, и продължава ситно да ръси. Мисля си: как ли ще върви в тоя дълбок сняг посреднощ, мога да изкарам колата от гаража и да я откарам до дома й, но всичко у мене се бунтува.

Това е единственият човек, на когото не бих помогнал; толкоз мизерии ми е сервирала през последните двайсет години!... Да си блъска сама ангелите, има за много грехове да си плаща и не желая да ме въвлича в собствената си драма. Не искам да я съдя, но и не й съчувствам.

Излезе от тоалетната, отиде да се обува в антрето. Гледам, гримирала се е... И ми дожаля, но си казвам на ум: стой си на място! Някой или Нещо сега те изпитва, нямаш право точно сега да се разпиляваш с тоя батак, дето се явява с образа на сестрицата ти.

Пред изхода, в антрето пак повтаря: "Какъв брат си ми? Ле-леее, няма да ме пусне да преспя тук тая нощ!" Казвам: тръгвай си, нямаш работа тук, имаш си дом и деца, там трябва да си, а не по улиците.

Пак помоли за пари и пак й отказах. Имам до 29 декември точно лев и двайсет за два хляба; дори и да й ги дадях тия лев и двайсет, работа нямаше да й свършат.

Надникнах от балкончето да видя накъде се отправя, поседях и ми стана хладно, па се прибрах на топло. Лежа и не знам какво със себе си да сторя. В тоя момент не мислех, че шетащите наоколо цигански банди могат да я пречукат и ограбят, а мислех... правилно ли постъпих, това ми бе дертът.

Ето, вече е осемнайсет и двайсет часът на 26 декември и не знам прибрала ли се е снощи и изобщо, какво става с нея. Знам, че е жестоко, но и сега съм уверен, че ако онзи Някой ме е изпитвал, моят отговор е този - категорично "не" и толкоз. Ако е склонна след няколко дни, когато се видя с пари, ще я заведа с колата някъде, където да се нахрани, да се стопли и аз да й слушам брътвежите за злите хора, които я дебнат, или за това че е дъщерята на френския крал Луи Незнамкой си и очаква милиони в наследство, с които - уверява - ще ми купи и луксозно жилище, и модерна лимузина...

Когато някой сам в себе си носи наказанието за злините, които е сторил, мисля: най-неуместно е да му мажа раните с мехлем и лицемерно да се правя на добрия самарянин. Не съм великодушен в тоя случай, но и не смятам великодушен да бъда спрямо ония, които у мен търсят закрила за фалшивите си илюзии. Отвращават ме хленчещи грешници.

Тя ми е сестра наистина, но отдавна сама е захлопнала здраво вратите, зад които бяха някога братските ми чувства към нея, цялата ми нежност и всеотдайност на седем години по-голям брат. Онова момиченце, за което някога бях готов да се бия с махленските хлапаци на живот и смърт, безвъзратно бе останало в миналото, там... в прахоляка на бедняшката уличка "Ниш" край Пещерско шосе, в квартал "Инвалиден" на Пловдив от далечната 1956 година...

30.12.2003. Приключвам годината с почти максимум осъществени проекти: придобих два принтера, копир-машина, скенер, ергономичен стол за пред компютъра, вериги за колата; имам пълния набор на книгата "Ламски", редактирани окончателно дотук над 250 страници.

tisss

______________________
_{* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: