Въведение ІІІ

("Стипчивият плод") УСПОРЕДНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ

01.01.2004. Снощи, навръх Нова година работих до 23,57. На стр. 292-299 съм. Днес сутринта компютърът взе да се задъхва, бавничко да работи и накрая към 16 часа блокира съвсем. Не ще да стартира. Пък се чувствам празнично като човек, на когото току-що са му свалили оковите.

Истина, тая книга ("Ламски") страшно ме притеснява именно затова че усещам: не е случайна книга. Утре ще нося кутията с процесора да ми рестартират машината и... сначале форса! Два дена, кажи-речи, не съм ял. Направих си ястие от праз с яйца и ми е много хубаво в момента. Ще поръчам визитки за фирмата "Гарван", хем луксозни да са.

22.01.2004. Снощи от "Шоуто на Слави" научих, че починал Йордан Радичков. Съобщи го Иван Кулеков, като добави, че Радичков познавал от двайсет години лично, па обяви Радичков за мъдрец и гений на България, който в последните си месеци живял самотен, изоставен от медиите и прочие.

Добър финал за добър автор, бих казал. Не повече... Защо тия хора говорят за автора, не за великолепието на неговите герои? Защото героите му ги няма. А Кулеков взема позите на автора за реалност. Шекспир е почти безличен като фигура, но героите му - ах, героите му!

Защо уважението към някого у тас обикновено се изражда в дивашко венцехвалене? Може би израз на комплекс за културна малоценност...?!

27.01.2004. Тия дни се спомина Радичков, който минаваше за мъдрец. От целокупното му творчество ще прелита над вековете може би фразичка от пиесата "Суматоха", с която два часа актьори от Сатиричния театър, закичени с овча вълна под носа, драматично се хвърляха насам-натам по сцената, трополяха, подвикваха, свиркаха и все повтаряха "Мамка му й прасе!"

Не познавам детайлно творчеството на Йордан Радичков, но мисля, че най-доброто му постижение бе, че сам себе си вкара на сцената на родната култура като образ на човек, вечерял с Господа Бога и леко подгавряйки се с българина, представяйки го като магическо животно от езически времена.

Все от същия ред творци са поетът Константин Павлов в прозаичните си текстове и неколцина белетристи още, пунтиращи латиноамериканския магически реализъм от шейсетте години на ХХ век в сянката на Габриел Гарсиа Маркес и Сесар Вальехо.

Неумението да изгради фабула Радичков заменяше с мъдрувания за бесовете в съзнанието на простака-българин. Моите представи за нас, българите, не са това. Толкоз!

04.02.2004. Да обвиниш някого, когато става дума за човек със съвест, значи да му решиш проблема. Той очаква това обвинение именно защото ти е причинил болка; не чуе ли от тебе нито упрек, нито каквото и да било друго, притеснен е от собственото си чувство за редно и нередно. И тръгва да те търси.

Ти си му необходим с твоите обвинения, за да може облекчен вътре в себе си да въздъхне, па да отвори сам уста и да започне да излага като амбулантен търговец на сергия своите "много логични и много важни" аргументи защо точно тъй е постъпил. Така ще оправдае грандоманията си, предателството и всичко неприятно, което е натворил.

Но защо ти са лъжи и оправдания! Това нужно ли ти е?

Вгледай се в личните си дела и може би ще откриеш нещо парадоксално, нещо оспорващо навика да гледаме на обвинителя единствено като на враг. Обвинението по-често е първа стъпка към Помирението. Като обвиняваш, отваряш вратите на душата си и все едно казваш: "Не искаш ли да се помирим?" Никой не желае да изглежда лош в собствените си очи, но съвестта е упорито зверче, от нея няма къде да се скрием. Затова не обвинявай, когато имаш пред себе си стойностна личност, на която държиш.

Веднъж вече си го загубил тоя човек и жалко ще е да приемеш ролята на съвестта му, след като той вече се е отдалечил от тебе. Дръж се на разстояние от него; ако щеш, под око го дръж, но не обвинявай, не го съди... и така ще си в съзнанието му човекът с достойнство, докато постепенно образът ти избледнее в спомените му.

06.02.2004. "Ламски" започва да ми дотяга вече; историйките край нямат, като лавина се струпаха отгоре ми и се задъхвам да ги следвам, описвайки ги. Пробирам по-важното уж, а то губя усета си за мяра.

Най-същественото вече съм го казал - и то не са отделните случки или епизоди, а стилът, с който моите простодушни герои преминават през живота. Всички те са еднодневки, днес ги има, утре ще са вече забравени. Опитах да изразя най-характерното им качество, тяхната несломима жизненост. Защото, мисля си, това е най-ценното у българина. И оттук извира насмешката им над самите себе си, шегата, налютяващата откровеност спрямо ставащото наоколо.

Всъщност, става въпрос за колективен образ, в който пробвам да впиша личната си житейска философия: Каквото и да се случва, важното е да сме в шоуто, наречено "живот"; животът е дар от небесата и фактът, че осмисляме по свой (макар и наивен) начин нещата, вече е основание да изискваме внимание към себе си.

Задочният ми спор с целулоидната "масова култура", която ни налагат чрез латиноамериканските сапунени сериали и чрез книги, правени като на конвейер а la "Хари Потър" или типичния западняшки бестселър... с много екшън и претенции за философски прозрения. Съпротивата на обикновения простосмъртен спрямо Всезнаещия свръхгерой и свръхмъдрец - това е, което опитвам да покажа с книгата "Ламски".

* * *

Какво е имал Иисус? Информация! Но не от тоя вид сведения, които се доказват с факти, т.е. пост скриптум, а информация от интуитивен вид. Нужно е да зная подробностите от миналото, но за онова, което предстои, ужасно нужно е прозрение, т.е. канал за информация от успоредно (но невидим за човешките ни сетива от обичаен тип) съществуващ Разум.

26.02.2004. Някой много силно желае да се появи на тоя свят. Веднъж, през ноември 2003-та, му захлопнахме портите под носа, а ето го пак - настоява... Ей така, подреждаме, проектираме, потънали до уши в делничната суетня, а успоредният невидим свят над главите ни гатанки ни задава; и не е важно моето, твоето, нашето мнение, а каквото Той е решил, това и става.

29.02.2004. Особен ден - един на четири години... Загинал в самолета заедно с още шест или седем души президентът на Република Македония Борис Трайковски, 47-годишен, както го представят: добър човек, оня, дето обединил (уж) македонските българи и албанците в тая част на Българската земя. Въртят песен на македонския диалект: "Ако умирам, недей ме жалите, а на гроба ми се съберете и песен запейте" (по смисъл предадена).

Сестра ми най-после се обади сама да ми говори по телефона: "Батко, какво правиш, кога мога да ти дойда на гости..." и т.н. И това за мен лично е по-важно от смъртта на Трайковски.

Пак вчера... дойде в гаража Иво, синът на Гошо Въргов, да ми каже, че моят приятел от детските ми години Тодор Ряпов от шест месеца опитвал да се свърже с мен по джиесема и по телефона ми, а не ме откривал, та рекъл: "Тоя човек в гаража ли само седи, та не мога да го чуя?"

То са две от половин дузина подсещания, че не съм бъркал досега и под нозете ми е здрава земя. Усещам, ситуацията в общественото пространство става (или тъй ми се струва!) все по-благоприятна за посланията, свързани с появата на "Ламски" на бял свят като книга за българите.

В редактирането - последна редакция, вече съм около 420-тата от 480-те страници, които определих като обем. Имам още седмица или месец до окончателното й приключване като ръкопис за печатане.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: