Въведение ІІІ

("Книгата") ТУК Е БЪЛГАРИЯ ВСЕ ПАК И НИЩО НЕ СТАВА, КАКТО ГО ЖЕЛАЕШ

22.06.2004. Кой съм? Това, което съм. Вече и да искам, не мога, струва ми се, да се променя. Любопитен съм като хлапак; понякога си мисля, че у мен живее някой, дето е на няколко хиляди години и винаги е обитавал именно това парче земя, където съм сега. Имам усещане за връзка с монаси, които тълкуват необятния космос по облаците и цветята, по движението на зверове, птици, насекоми.

Огромни са полята на човешкото ми незнание, но интуитивно нещата около мене говорят и говорят, а моята работа е да записвам онова, което ми хрумва уж. Ала нищо не е случайно на тоя свят. Може би съм само инструмент, само ръка, която записва фрази, нашепнати от Някого, далеч по-голям от уязвимото същество, което съм.

24.06.2004. Станах да си варя кафе. От шест съм "на педал" пред компютъра. Мозъкът ми е сякаш възпален. Като сянка ми минава, че съм тук само временно. И какво ме свързва с това наоколо?

Все по-интензивно заживявам вътре в себе си, където откривам слънчеви поляни, аромат и Любовта, която така ми липсва! Не е ли то някакъв вид обсесия*, драги ми Смехурко?! Тоя материален свят е много ясно и простичко устроен - всеки прави нещо в очакване да го възнаградят или направо посяга с алчни пръсти да отскубне онова, което смята, че му се полага. Обвиняват, пък не се и опитват да разберат отсрещния. И всички сме като деца - наивни, доверчиви, преливащи от желания за подаръци. Ечи многолюдният полифоничен хор на седемте милиона етнически българи, отправили взор навън от себе си, навън от собствената си родина: "Тате, какво си ми донесъл?"

Пък костите на моя харманлийски баща дърводелец са в пловдивското централно гробище. Пък костите на майка ми с нейните страхотни два български рода - в гробището край пътя за Рогош. Рогош... Какво намесвам Рогош в тая лична история! Само че Рогош е манталитет. И това ще ми се изяснява оттук-нататък може би...

25.06.2004. Книгата ми изглежда все по-жизнена, и това ми харесва, но и полекичка започва да ме плаши, че съм се пристрастил към нея и губя усета си за мярка. На последния епизод съм ("Бай Грую", който си е самостоятелен къс разказ); въднувам се като оня скулптор, който ударил с чука си по своята скулптура, възкликвайки удивен: "Говори!"

Под дланите ми живо тяло мърда, топлина излъчва. Не съм броил "героите" колко са, но това множество от образи и съдби - усещам - полека-лека се отдалечава от мене, нехае за мене и това, значи, е страхотна тръпка за пишещия. Дали ще са достатъчно релефни тия чешити, че да издържат на непукизма от страна на читателя?

А кой е "моят читател"? Не е ли и той също такъв особняк! Моля се да види себе си в тия "историйки": да се види дете, което е расло в тия нашенски батаци, и като е порасло вече възрастен човек, не е престанало да се смее и диви над света с неговите чудни преображения

26.06.2004. Окончателно! Край, край и край - приключих с "Ламски" във вид, дето най-сетне ми харесва, и го записах на компакт-диск (Част ІІ и Част ІІІ докрая). Книгата всъщност е с отворен край, искам да стои като недовършена, та който я чете... да му изгряват епизоди от собствения му живот на българин, с които да допълни "историйките на ученика Ламски".

Сложих й цена 7 (седем) лева, което - ако се разпродаде тиражът й от 130-150 екземпляра, означава максимум 1050 лева, т.е. покривам си три четвърти от разходите по първото й издание. Не ща печалба, поне засега...

Предвиждам светло бъдеще за "Ламски", пък за мене си малко ме е страх. Тонът във втория пласт на текста е остър, чисто публицистичен, та е възможно някой от засегнатите да се "инфектира". Вече съм я сърбал таз попара, хем три-четири пъти поне**, но... това е положението!

От май 1981-ва съм се самозаточил в анонимността. Това дотук са 23 (двайсет и три) години затаяване. Не познавам друг подобен самозаточил се. Чувствам се авантюрист, хазартен тип около игралните рулетки на Монте Карло. Сега, известно време, ми предстои постепенно да се завръщам към стария познат стил на живеене. Доста престоях в тоя мой манастир.

* * *

Вчера бе годишнина от рождението на писателя Димитър Димов, автора на романа "Тютюн". Писането на книга е монашеско занятие. За да постигнат стил в писането, авторите се самообричат на еднообразен откъм суетността живот. Такива са Балзак, Стендал... А пражанинът Ярослав Хашек, жизнерадостният уж мухабетчия от пивницата "При чашата"... на смъртно легло, кажи-речи - до последния си дъх диктува последните страници на романа "Швейк". И затова книгата му е недовършена, ала недовършена по най-красивия начин - сякаш оставена животът и читателите да я дописват.

Тия отшелници до един са заложили на карта сладостите от нормалния живот с неговото суетене и движение из материалното пространство. Ледени са териториите на Духа. А как ми се живее! И струва ми се, заслужавам компенсация за тия две години странене от авантюри, свързани с женски съблазни. Още не съм измислил как да се самовъзнаградя... Може би - едно пътуване до морето, Балчик и плажовете между Тузлата край Балчик и Каварна, да речем.

28.06.2004. Вчера Тодор Чонов трябваше да ми се обади, да го взема с колата от ЖК "Тракия" и да подготвим на моя компютър отгледалния отпечатък за Част ІІ и Част ІІІ на книгата, както ми обеща по джиесема в събота... Два пъти му звънях: в четвъртък - да му кажа, че колите ще са не трийсет, а трийсет и една (496 страници); и в събота - когато ми каза, че в неделя ще дойде в Пловдив.

Започвам да се дразня. Мисля, че не съм му дал повод във финансовата страна на отношенията ни да ми се дразни. Опитвам се да разбера неговия стил въобще в работата му, доколкото е свързан със съдбата на книгата "Ламски". Когато се захване конкретно с работа на компютъра, го виждам, че е работохолик - държи се мъжки, и вероятно тук е по-издръжлив от мен. Проблемът е, докато се залови с една задача; явно има повече ангажименти в разни посоки, а не е склонен да спазва срокове и хубавите си обещания.

Това е артистичен тип подход; и аз донякъде съм същият: чакам "музата да запърха с крилца наоколо", и понякога това вътрешно самонастройване ми отнема време - дни, месеци, години. Четири години се настройвах, преди да се заема с прочита и ровичкането из скритите послания на Библията***. Перфекционизмът е друга особеност на артистичното, което откривам и у него. Но се различаваме по упоритостта да се следва зададената тема.

За мен общата ни дейност по книгата при всички случаи е от голяма полза, но не мога да разчитам, че ще е ангажиран духом, ако не е обвързан с чисто материална изгода. Материалните ми отношения с него приключиха от моя страна и сега - като не съм повече в състояние да наливам пари в общото ни начинание, естествено за българския ни манталитет е "да ми бяга по тъча".

Предполагах я таз реакция още след злополучните визитки, които се печатаха цяла година, след като предварително му ги платих на двойно по-висока цена, уж за да станели експресно. И когато подир четиринайсет месеца ми ги представи, оказа се, ни номерът на телефона, ни номерът на джиесема ми вече са същите, както са отпечатани на тия визитки. Дано опасенията ми не излязат верни!

Свикнал съм на такива подсичания в кръста; тоя риск съм го преценил и знам, че няма да се унижа да тичам по петите му и да настоявам да спазва, което е обещал. Но жалко, ако се размина с човека, защото може да ми е много ценен приятел и помощник в компютърните умения.

Каква ли перспектива му предлагам?!... Че ще печатам ръкописите си при него оттук-нататък. Кога обаче, един дявол знае; понеже издаването на книга - това са много пари накуп за моето дередже. Т.е. нямам какво конкретно в момента повече да предложа на тоя "приятел", който сам ми се натрапи с чудесните си обещания, че ще ми свърши качествено и в срок работата.

В момента имам до паусите приключена едва една трета от книгата (само Част І, 144 страници); имам приключена текстообработка на ръкописа за предпечат на останалите две трети от "Ламски". И нищо друго за... дадените от мене пари.

Мога да тръгна да търся фирма спонсор, та да си извадя книгата във фирмата на Иван Тафков (пловдивската печатница "Taf"), но ония хора от "Taf" искат майка си и баща си, за да ми свършат работа. А и как да убедя когото и да било, че книгата "Ламски" има някаква стойност!!!

Значи, закачвам всичко дотук свършено на пирона и... чакам по-добри дни. Майната му! Аз съм си по-важен. При такива загуби същественото е да си съхраня уважението към себе си. Тук е България все пак и нищо не става така, както си го пожелал.

tisss

_________________________________________________________

_{* В англ.: by obsess завладявам; obsession мания, идея фикс; obsessional вманиачен, самозабравен; obsessively маниак.

** Прогонването от младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" в далечното лято на 1981-ва е един от тия случаи.

*** От четирийсет и шестата до петдесетата ми година. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: