Въведение ІІІ

("Книгата") ОКОЛО МЕН Е ПЪЛНО С ДОБРИ ХОРА

29.06.2004. По съвет на Емил* цената промених на 9,90 за екземпляр от книгата (7 лв.+ 20% ДДС = 9,80~9,90 лв.). С Т. Чонов пак не се видяхме, въпреки че пак обеща да се обади след 17 часа. Към шест надвечер се изви буря с проливен дъжд. Откривам Т. Чонов по телефона в Рогош и пак каза, че утре, като дойде най-после в Пловдив, ще поработим върху книгата.

Малко трудно приемам това негово разтакаване. Разбира си от работата, но е нехаен и не става за делови отношения, когато сроковете се спазват и всичко върви в ритъм. Няма аз да го променя, я!

30.06.2004. Между т.нар. "малки началници" над главите ни има такива, дето нежно издевателстват над учителите. Седи една такава общинска служителка, работи си нещо на ел.пишеща машина и... разбирам, видът й говори: "Ха, паднахте ли ми, сега ще ви накарам да висите, понеже нещо все пак зависите от мене". А тоя фасон не е от днес: госпожата, доста симпатична иначе на вид, вече няколко пъти навиква учителите, озовали се по работа в канцеларията й. По тоя повод казах, че служителката просто е невъзпитана, та сега, като опрях да ми обработи някакъв документ, па да ми отброи мижава сума пари, рече: "Ако искаш да знаеш, ти си невъзпитаният". Е, рапорт даден - рапорт приет! Излязох си с едно "Довиждане", без дума да отвръщам.

Около мен е пълно с добри хора. Преглъщаме обиди, нежно или грубичко ни унижават, а се свеним да речем на грандомана, че е отвратително да се държи пренебрежително с нас. Не мисля, че тая общинска служителка или Тодор Чонов са лоши хора, но нашето замълчаване не им помага да проумеят: първо - че договорите се сключват не за документа толкоз, колкото като израз на съгласие между две страни; и второ - че уважението не се дава даром, а изисква съответното уважение и от човека отсреща.

Колко излишно пилеем енергия заради тия неразбирателства! Всъщност, болно ми е и за двамата споменати по-горе. Не ми пука за парите, които бих загубил и в двата случая, но това е единствената ми нормално човеколюбива възможност тия двама да ги... спася от собствената им слабост; пък дали ще променят нещо у себе си, вече не зависи от мен. Следващата ми реакция е да махна с ръка и да престана с тях да се занимавам.

* * *

По повод "Интерпретативен алгоритъм на лирическия текст" от гимназиалния учител по литература Георги Башиянов. Защо имам усещането, че е представил някакви неизбистрени свои схващания в насипно състояние? Точно математическата строга подреденост на формата в тоя текст ми говори за избиване на комплекс за недостатъчност (авторът няма какво свое да съобщи, та му се налага мно-о-ого увъртяно, с наукообразно слово и математически формули да обяснява. Изобилието от чуждици, пък дори и представени като термини в един текст, вече ме настройва скептично спрямо идеята на автора.

Изречено три, четири, пет пъти едно и също, само дето е в различен словоред, и то само на две страници. Претенциозността на тоз тип наукообразно писане, нещо от рода на "ние, интелектуалците"... Вместо да каканижеш как се разкодира смисълът на лириката, защо не покажеш как го правиш с конкретна творба? Вземи по-лесен за тълкуване автор (Димчо Дебелянов, да речем), па покажи как тълкуваш по своя нов метод; остави сам да се убедя струва ли твоята теория.

Общо взето, впечатлението ми от усилията на г-н Георги Башиянов е: умна схема да се умъртви живецът в лириката. Впрочем, има ли изобщо правила да се каже как и какво едно стихотворение ти говори!!! Структурализмът на Юлия Кръстева или меренето на глаголната температура в текста у Мирослав Янакиев дали са защитима кауза? Николай Хайтов не случайно се гневи на нещастния М. Янакиев - големият автор просто е открил, че безпомощното се прикрива с пищна терминологична драперия, словесни финтифлюшки, ефирни наукообразни хърбалички.

Много интересно се получава, когато някой, дето не може да прави една работа, се заема да учи другите как да я свършат. Тая безобидна и симпатична наглост като инфлуенца е завладяла т.нар. академични кръгове от сферата на литературната критика и историография. Все подреждат, все систематизират, а то... правят дисекция на трупове, старателно умъртвяват жизнени художествени послания.

Интересува ме живият отклик. Моят простосмъртен съсед, точилар и механик в кожухарската фирма "Лутър" Митко Йовчев издаде едно "Мамка му!" докато четеше последната глава от книгата "Ламски", и това за мен бе най-хубавата критика и отзив за текст, който някога съм чувал.

Доколкото разбирам, Башиянов е почитател на "корифеи" в снобеещите общества, дето се хранят с литературни упражнения около стойностни автори у нас и по света. "Корифей" е, например, Светлозар Игов, когото литературни кръгове съзерцават с възпалени от ентусиазъм очи. В по-предишен период на литературната си кариера Игов е създал добри текстове, после рутината и самолюбието са почнали да работят срещу таланта му. Та като изгубят онова вдъхновено любуване спрямо живота, присъщо на таланта въобще, "корифеите" организират школи за обучение как се твори изкуство, па и как се тълкува изкуството.

* * *

Четейки книгата "Незабравимото" на Анна Ларина, съпруга на известен болшевишки висш функционер от епохата на Ленин-Сталин... Документална биографична проза за обкръжението на Й. В. Сталин; стигам до откритието лично за себе си, че издевателствата на военния комунизъм в СССР (в по-блед вариант - и у нас, в България) се коренят в ниското интелектуално ниво изобщо на руското общество, и по-специално: у лицата, заемащи ключови позиции в Съветска Русия. Погром над руската интелигенция и вилнееща посредственост, овладяла лостовете на управление във всички етажи на властта.

Тъй че Сталин е метафора и алегория на азиатското пренебрежение към човешката личност у огромна прослойка парвенюта, изплували от низините на руското крепостничество или ренегати сред потомците на руското дворянство.

Нациите (като общество на народа) носят вина за онова, което им се стоварва "от небесата". Алековият Бай Ганьо е събирателен образ на невежествената паплач, която във всякакви исторически периоди, и особено по време на катаклизми, се струпва, боричкайки се, около и във властта. И най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Евангелието - възгордяването... е утробата, която ражда нещастия. Фанатиците-холерици правят революциите и тях първи победилата революция ги изяжда, за да дойдат на тяхно място хитроумните лицемери, консуматорите на блага, които властта носи.

Иисус е типичният интелигент, осъзнал своята мисия сред множествата унижени и оскърбени. Без страховития Бог-отец, Иисус просто би бил романтична илюзия. Така вплетени в генетична зависимост, Добро и Зло движат световните дела. През период от време нациите излъчват някой Сатана, за да изстрадат раждането на неговия син-месия като възкресяване на човеколюбието.

Оказва се, Злото е първоосновата в човешката ни природа. Човекът е вълк сред вълци в най-първичната си версия. Натрупването на култура всъщност е преформирането на вълка в човек с присъщите за хуманизма състрадание, любопитство и уважение към личността и правото й на избор как да се осъществи в живота.

Комунизмът е идеология на доверчивото невежество, че някога изобщо е възможно да се въведе идеален ред и хармония между хората. Западните общества с всичките си кусури поне не робуват на тая предизвикателно красива схема.

Животът е далеч по-фантастичен и многообразен от всякакви теории. Виждам Карл Маркс - бакалин, отворил мазния си бакалски тефтер, твори основната теория, донесла злини на ХХ век: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, комунизъм. А откъм Близкия Изток, вече в зората на ХХІ век, му отгласят ислямските фундаменталисти. Западът е най-малкото не до такава степен обладан от злоба срещу човека.

Около Сталин се прескачат като зайци отрепки, лицемерна паплач; всеки от тия "интелигенти" би могъл да се изроди в големия злодей - Антихриста на двадесетото столетие според християнското летоброене.

tisss

_____________________

_{* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: