Въведение ІІІ

("Книгата") ЧОНОВ ОБЕЩА ДО 22 ЮЛИ ДА Я ВИДЯ ОТПЕЧАТАНА... (1.)

06.07.2004. Предстои да говоря с неколцина за подробности около появата на книгата "Ламски": първо - с човек от местната кабелна телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ - с някоя си Нели Барбова за хартия в Панаирния град; трето - да си уредя кредитна карта "MasterCard" в офиса на ОББ; четвърто - да уточня с моя бивш ученик Здравко Комитов относно оформянето на Internet-страница и Е-mail адрес... И още, и още. Между най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до село Славянци в посока Бургас, дето се произвежда най-качественият български вермут "Чочосан"; и ония хора там, с техния вермут имах идея да ги ползвам за разгласата на книгата "Ламски".

Страхотни идеи, фантастични мечти бяха то, налудничавост, едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен отвътре като онез кукерски фенери, дето в издълбана с лъжица диня гори свещ и вечер това нещо свети призрачно. Целият да съм напомнял дълбан от лъжица карпуз с палната свещица от глупавата ми радост. Леле, какъв наивник! Леле, колко щастлив бях в ония дни на юли 2004-та!*

От осем до към единайсет с Тодор Ряпов на кафе и бира бъбрихме за това-онова. Есенцията от неговите приказки: "Чувствам манипулацията, която се върши над нас като българи, над поколението на нашите деца и внуци, но не мога да го изразя с думи така, както ти можеш". И от вуйчо ми Любен, и от лелите ми Васка и Виолета в Пазарджик съм чувал нещо подобно, нещо в тоя смисъл: "Много работи сме преживели, ти си човекът, дето си длъжен да ни опишеш, защото можеш, защото иначе, отидем ли си от света, тоя опит, таз мъка ще се попилее, а хората подире ни трябва да знаят какво сме претърпели; ти си между нас пишещият, длъжен си да разправиш за нас, Джоре!"

Приятелят Ряпов, между другото, не одобрява моя стил на живот, и особено - отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото е редно, и ме гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти; фустите не са тъй чести гостенки в монашеската ми обител. И пак не ми вярва.

Виждам го уморен - уж си е почти същият във физически облик, а някак смирил се, състарил се духом, трудно излизащ от бронята, в която сам се е оковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години - усещам го: жив е оня наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас двамата.

Жена му е причина за тая негова резигнация, но не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че когато са обвързани в брачна или любовна връзка, мъжът и жената са на тая възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият между тях и у него е причината, според мен, че се е примирил, та ми и държи назидателно слово що толкова си ценя свободата.

Снощи, преди да заспя, имах усещането, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно "виждам" отворени врати и езерно спокойствие. И това ме изпълва с очакване и напрежение, та се разкуцах от вчера подир обяд. В дългове съм (общо около 100 лева), които ще погася към 12-14 юли, най-късно до края на месеца. Книгата също "ми виси на главата", така зависима от непостоянния Тодор Чонов.

Чонов обеща до 22 юли да я видя отпечатана, но не мога да съм сигурен. Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. от Англия; и там има затаена неяснота, понеже имам идея да я "навивам" да преведе книгата ми на английски. Не знам как си преподава английския там, в Англия на англичанчетата, но си мисля: пловдивският диалект с идиоматичните му изрази и онез нюанси на филибелийската иронична реч поне би трябвало да й идат отръки, нали е израсла в тоя град!

Фактически последните месеци нямам онова женско присъствие около себе си, което ме зарежда с дъх на авантюризъм и страст. Чоглаво ми е и от това кротко безветрие в най-интимния ми живот. Да, занимания си намирам, както винаги, но... "Любов, къде се запиля!" - ще ми се да изкрещя с все сила.

* * *

Тодор Чонов каза, че печата вече книгата ми на хартия: обемна 50-грамова. А бил взел 500 листа за сина си Стоян 45-грамова вестникарска. Току-що (в 15 часа) говорих по телефона с Рогош. Казах, че до вторник ще му закарам още 2 000 листа офсетова хартия (финландски офсет), за да ми отпечата допълнително 100 екземпляра от "Ламски". Така че тиражът общо трябва да стане 250 екземпляра. Защо тез претенции от моя страна? Ето защо!...

Бях в Панаирния град и оттам, от фирмата "Папирснаб"... ми дадоха цени, бая по-ниски от тия, която Чонов ми бе обявил (хем без включени 20 процента ДДС) - 185 лева за 3 000 листа плюс картон за кориците на 150 екземляра; реалната сума за всичко по-горе - изчислиха го с включения ДДС! - е 112, 32 лева. Като попитах за това разминаване между числата 185 и 112 "моят печатар" каза: "Ще ти върна пари". Казах: "От теб пари не искам. Искам книги". Затова че опита да шмекерува, ще ми допечата 100 екземпляра от книгата, без да му плащам допълнително. Каза: "Ама тая офсетова хартия сега трябва да я имам, докато печатам тия първи коли". Утре щял да идва в Пловдив и ще ми се обади - поне така рече.

Бях в офиса на ОББ за кредитната "MasterCard". До петък, най-късно в понеделник, картата ще мога да си я получа. И тогава ще изтегля 200 лева за допълнителната хартия.

07.07.2004. Днес е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя". Добрият човек доброто му го пази. Проблемът ми е как да обърна Тодор Чонов с добрата му страна към нашите работни взаимоотношения.

Зная тъпата максима "Където се намесят пари, няма приятелство, няма близки и роднини!" Така се разочаровах от сестра ми, която заграби дяла ми от майчиното и бащиното ми наследство, просто всичко отнесе "като куцо пиле домат"... и пред очите ми се превърна от горд човек в хленчещо същество, което се върти наоколо ми и ми досажда.

Така и Димитър Радев го видях да се мята като дребен играч, хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който беше способен човек да убие само защото оня - в качеството си на сърдечен приятел - се изкушил да го излъже, та ето защо не искам да губя Т. Чонов като човек, който ми е на сърце. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш...

И го разбирам, струва ми се. Притиснат е от разни страни, няма постоянен приход, животът му така се сложил, че за да съхрани себе си, е бил принуден да лавира, да хитрува. Може би е престанал да вярва в честността, понеже е срещал досега само проспериращи отрепки и доверчиви наивници, които допускат да са жертвичка.

Гадно ще ми е, ако го изгубя като приятел. Но как да му кажа, че го ценя за таланта му, а ме притеснява малодушието му да хитрува на дребно?

Ние, българите, сме царе да губим приятелите си заради грехове мимолетни, и изкушени да се усетим горди, мачкаме сбъркалия притискаме го до стената с възторжения глупашки възглас: "Ето, виждаш ли се, нещастник жалък". Това мога да сторя и аз. Но и аз мога да се изкуша да нарушавам неписаните закони, особено ако съм в неговото положение: обезверен в собствените си качества.

Не ми е още приятел в оня великолепен смисъл на това понятие, заради който приятелите са най-добронамерените съдници: те казват истината, ама не застанали в грандоманска поза сред площада, а в тишината и уюта на човечността, т.е. на четири очи. Не съм сигурен възможно ли е приятелство между хищници.

Много неща по текстообработката научих (и мога да науча) от него. Ние - и двамата, общо взето, трудно оцеляваме в тая разсипана от престъпници България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно знам със сигурност: би могъл да ми е съмишленик (а за приятел не става). Силата ми е - ако не се заблуждавам! - в настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила е в артистичността, в умението да се адаптира спрямо обстоятелствата (известност като автор на стихове, кметуването и пр.). Бихме били добър тандем - всеки със своите качества в общата ни дейност.

Духовното пространство на днешна България се владее от джуджета на духа, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а са си просто едни отрепки наред с ония лъжливи човечета от всички досегашни правителства на Републиката и от мнозинството депутати в българското Народно събрание. Според тоя "елит", според неговата мерна система Слави Трифонов е гений, Петър Стоянов - мъж на столетието, просто защото печелят добри парици или са допълзели до върховете на държавата, Петьо Блъсковци и Тошо Тошевци, благообразни лицемери в общественото пространство.

Има и друга йерархия - йерархия на духовните ценности, и там множеството от седем милиона простосмъртни по други критерии преценява. Тия нагли грандомани това не разбират, или се правят, че не разбират.

В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го каже ясно и на висок глас: да се надсмее над самозванците и да покаже великолепието на честността и тихото достойнство у българина. И сега, в тоя момент, като пиша това нещо, си представям оня възрастен мъж от Калугерово, който предпочел да си сложи край на живота, но да не позволи повече да бъде унижаван от държавата на хищниците и лицемерите, да не търпи повече тяхната наглост и безочие.

Следва

tisss

___________________________________

_{* Тоя абзац е добавен при набирането на текста днес, 6 май 2007 година, Гергьовден. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: