Въведение ІІІ

("Книгата") ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

31.07.2004. Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (глас, аромати, жестове, докосвания) привлича и изкушава. Изобщо, не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите във вътрешността на мюсюлманския храм, например, които би трябвало да ме очароват, всъщност ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е твърде настойчива, носи онова усещане за прекаленост, за преиграване, които за мен могат да бъдат дори отблъскващи.

Човешкото е нормално, когато допуска някои грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен и могъщ в излъчването си - и затова именно! - потискащ бог. Аллах, или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, доказва ми, че и красотата може да бъде жестока и мрачна спрямо човешкото у мен. Такъв образ не може да ме увлече.

Чувствата се пораждат в граничната област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост. Фанатикът безусловно им вярва, понеже е посредствен.

Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у комуниста, нациста, иранския аятолах, афганистанския талибан, самоувереният завоевател и грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.

Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към верността и съвършенството. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява.

Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като християнски светец (защото е убил чорбаджийския слуга), а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е неговото обаяние: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока степен божествената искра за свобода и хармония между хората. Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на омраза.

Идеалният кръг е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, където предстои да се роди нещо ново и различно от досега установеното.

Докато има грешници, ще има и Любов.

01.08.2004. Ако няма съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество на нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено и хармонизирано, Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но то не може да я замени.

Парадоксална е връзката между Бога-отец и Бог-син... Гневът на стария бог плаши и унижава; Иисус - напротив - уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него, толкова по-близък го усещам. Всъщност, Иисус се уподобява на обикновения простосмъртен човек, за да ни вдъхне увереност в изпитанията на живота.

Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, е наистина Любов, а не жажда за притежание!

Богът-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бога-отец, и това е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо не се съобразява освен със себе си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Сила. Всъщност, Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, непрестанно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната власт, която тиранизира света, т.е. всичко живо на земята.

Ислямът и Юдеизмът, доколкото ги разкодирам като философия, куцат в тоя пункт. Според Корана всичко живо е под контрола на върховния суверен и следователно няма движение, няма развитие. Пак според него Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над главата ми...

Затова и ислямските общества нищо съществено не са сътворили досега за човечеството, или - ако го има, същественото е сътворено въпреки тях, Авицена* ми идва наум в тоя момент. Пък озлоблението, което генерират вследствие униженията, на които сами се подлагат тия особени общества, потиска живота в материалните му плътски форми, обещавайки илюзията за Отвъдния рай под сянката на върховния деспот.

Фанатичният мюсюлманин ме отблъсква също тъй както всеки друг фанатик, също както фанатизма въобще, понеже гори от желание да... умре, отнасяйки в отвъдното тълпи мразени до пароксизъм "неверници". Какво е това! Може би - отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Тук няма място за Любов** и самият "правоверен" е не герой, а жалка страст за унищожение, сляпо оръдие на ненавистта.

Християнството като подход към човека е ключово завоевание на нашата цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, изкушенията, неукротимата любознателност, така присъщи на слабия наглед и силно уязвим в плътта си дух.

* * *

Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е според Корана принизен до един от многото мили слуги на бога. Чрез таз незначителна сякаш редакция върху християнската версия на библейската легенда за отношението между бога-отец и богочовека Иисус... отнета е най-съществената част от християнската философия: възможността чрез любов да се решават жестоките противоречия между хората.

Богът-отец, богът-син и богът-дух в триединството си са фундаментален подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества човеци срещу всички останали огромни множества, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене.

Величието на християнския подход е в това, че - без да отрича бога-отец, без дори да се усъмнява в неговата власт и енергия, го прави част от духовното мироздание. Избягната е конфронтацията, озлобяването. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение) сама да прецени кое е добро и кое зло. Доверието, проявено към човека изобщо, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисени мислещи умове.

Тъй от древността до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.

* * *

Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на планетата. Наивни ли сме или сме толкова интелектуално посредствени да не забележим сърцевината на Злото?

Противопоставянето "християни-мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало вече да са разкодирали посланията от легендата за богочовека Иисус, който - без да отрича бога-отец, извършва поврат в мисленето - нежна революция в сферите на духа.

tisss

_____________________________________

_{* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (известен като Авицена) - живял ок. 980 — 1037 г., е ирански лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Смятан за баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му „Канон на медицината“ (състоящо се от пет части), преведено на латински през ХІІ век, в продължение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.

** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.

*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори и пропагандисти на върховния княз, деспот и тиранин. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: